Приличам на чужда скица
в изхвърлена книга –
утрешен бездомник
ще я запали, за да оцелее.
И ето – няма ме:
остана момчето, което
не говори, не познава
никого и не забелязва
как се гонят трамваите –
къщи, които времето
отпраща по пътя си:
замръзнали процепи
към ледени сенки на хора.
Но детето не знае
как да се прибере, затова
къса от остаряло томче
листове, думи на езици,
които не разбира
и поправя с три молива:
два счупени живота,
студени баща и майка;
последният все още пише –
прогаря,
изгаря хартията
при натиск.
Александър Христов в „Кръстопът” и в DICTUM.