На Левена
Пак пре даваш и пак пре много!
И стига с това добро! Доволно!
Не се умаря от смърт!
Най-живителни са греховете.
Смъртните. И днешните.
И да – мълчи!
Така се пише по сърцето.
Виновни да са само боговете,
че броят.
Че ни научиха,
докато се отричаме,
по една пара да пускаме на Юдите.
А така целуват, мамка им….
Ставай!
Събличай се!
Я да ти настръхне кожата от нощния студ!
Захапи, да не ти тракат зъбите!
От покривката на онази вечеря,
когато сълзите ти бяха
блясъка на порцелана от баба ти
сатенен плащ единствен направи.
Тръгвай!
Да не забравиш и канията.
Ако трябва да си отрежеш косите – за бесило.
И стреляй по всички прозорци,
където сънуват мустанги.
Където Луната огрява
сладникави невъзможности.
Там е най-страшно банално.
Смей се и вий на умряло.
Танцувай, докато кървави стъпки
оставиш в постелята
на бъдещи бащи
и ялови мечтания.
Хайде де!
Онези всичките с прошките,
по един граал са приготвили.
Плюй!
Знаят.
Нищо нямаш.
Ето това вече е утро!
Да ти сложа ли захар в кафето?
* – Текстът е от цикъла „Притчи за любовта“.
