В интервю (което може да прочетете тук тук) Карина Сайнс Борго казва, че журналистиката дават отговори, докато художествената литература задава въпроси, което мисля се е получило наистина с романа ѝ “Нощ в Каракас” (изд. “Жанет 45”, преводач: Анелия Петрунова), в който разказва за родната си страна Венесуела (признавам си, че аз я произнасям с “ц”), в която не живее от 2006-та.
Разбира се, историята дава и доста отговори, особено за човек, който не е запознат с политическата обстановка в държавата. Имам бегъл спомен от статии и новини, наблягащи на факта, че е една от най-опасните държави в момента, не само в Южна Америка, а изобщо. Един бърз поглед в Гугъл и попадам на клипчета с насилие, тежка хуманитарна криза и изключително високо ниво на престъпност – нищо от това не ни е спестено в книгата на Борго, която не е спирала да следи случващото се във Венесуела, откакто живее в Мадрид, и да изпитва, както го нарича, вината на оцелелия.
“Нощ в Каракас” започва с “погребахме майка ми с вещите ѝ” – думите на Аделайда, чийто живот зависи от настроението на Синовете на ревюлоцията и Мотоциклетистите родолюбци, наследниците на Коменданта, за които не важат закони и правила, всичко е тяхно, дори храната, която могат да продават на тройни и четворни цени в страна, в която парите нямат стойност. Магазините са празни, заведенията са затворени, хората стоят на загасени лампи и се молят някой да не нахлуе в дома им и да ги изгони – жестоката истина е, че във всеки един момент могат да те убият, изнасилят, ограбят и най-спокойно да си присвоят жилището ти. В интервюто, което споделих горе, авторката разказва, че когато се прибира във Венесуела преди няколко години, заварва книжарници без книги… но не винаги е било така, през седемдесетте години европейците имигранти намират по-добри условия на работа, семействата имат домакински електроуреди, рафтовете в супермаркетите са пълни.
Аделайда осъзнава огромната промяна още по времето, когато работи като редактор във вестник, настъпва непрекъсната девалвация, протестите се наказват с куршуми, роднини изчезват, положението в затворите е повече от брутално, за което научаваме от думите на Сантяго, брат на нейна приятелка, който е бил малтретиран, с цел да изгуби разсъдъка си, за да “забравим времето, в което сме били човешки същества”. Когато изтръгнеш и последната капка достойноство, си подсигурен с още един член на Синовете на революцията, така или иначе нямаш и избор – един ад или друг ад, всеки сам за себе си.
Така живеехме всички тогава: гледахме какво има в пазарската торба на другия и се опитвахме да подушим дали съседът не носи някоя дефицитна стока, за да потърсим къде да се сдобием с нея. Всички станахме недоверчиви и бдителни, превърнахме солидарността в хищничество. […] Животът се беше свел до това да излезеш на лов и да се върнеш жив. В това се състояха и най-елементарните ни действия, включително погребването на мъртвите ни.
Удивителна е обаче волята за оцеляване в екстремни условия, дори най-бруталните събития не успяват да пречупят Аделайда, подобно на Лидия от “Изхвърлени в Америка” – колкото и да страдаш за онези, които ги няма, животът те принуждава да го живееш, особено когато в Каракас винаги щеше да бъде нощ. Писането на Борго е сурово, кратко, ударно, тук няма да срещнете красиви дълги засукани изречения, може би няма да ви възхити чисто литературно, но не смятам, че подобно писане би подхождало на разказ, в който от току-що положените в ковчег трупове се отмъкват очила, обувки и кости (продават ги за магии), просто “светът, какъвто го познавах, беше започнал да се руши”.
Всяко море е операционна, където един наточен скалпел раздира тези от нас, които се осмеляват да го прекосят.
Книгата е кратка, едва 200 страници, затова не ми се иска да се впускам в сюжетни разкази, но държа да посоча два ценни момента – от една страна, кара читателя да се чувства благодарен, че без значение в каква обстановка живее, със сигурност е в по-безопасна, никога не трябва да забравяме, че сме късметлии в това отношение. Другото е, че не трябва и да си затваряме очите за външния свят и да забравяме как живеят другите. Не че можем с две голи ръце да излезем и да променим диктатурите, но съм сигурна, че не е безсмислено и безплодно подхранването на информираност и емпатия. Сигурна затова и често се сещах за Лидия и картелите в Мексико от книгата на ICU, която споменах горе.
“Нощ в Каракас” е личен прочит на една обща трагедия, родена от безумствата на тоталиризма и насилието. История, която ни напомня крехкостта на спокойствието (от интервюто – Because they allowed me to explain in which way a modern country disappeared in a very short period of time) и цената на човешкия живот, но също и възможност за спасение и бягство, за умението на съдбата да ни принуждава да надскочим себе си. Никой не знае на какво е способен, докато не му се наложи да узнае, така че не изпадайте в мисли “о, аз не бих могъл да направя това, извън силите ми е”. Ако живеете на място, в които винаги е нощ, ще се борите за един слънчев лъч, така както Аделайда тръгва неумолимо срещу единствения възможен вариант. Все пак поредицата е “Отвъд” и това ми се струва така подходящо за великолепния венесуелски роман.
Първата публикация на текста е в „Собствена стая“, блогът за срещи с чудеса на Стефани Калчева.
Книгата можете да закупите от „Жанет 45“ (преводът е на Анелия Петрунова, оформлението – на Люба Халева, а редактор е Лиляна Табакова).
Стефани Калчева обича да пише за книги, които я вдъхновяват и да чете такива, които събуждат желанието за откривателство и любопитство – начинание, което я е срещнало и с много истински приятели през годините. Професионално е лингвистичен QA, което също е свързано с думите, макар и по различен начин. В свободното си време търси красотата в най-разнообразни форми – грамофонни плочи, картини, поезия и театър.
Една от любимите ѝ писателки е Вирджиния Улф, затова и блогът – се казва „Собствена стая“ – пространство за размишления и впечатления.
