Димитър Атанасов: „Полъх на ветрило“

Публикувано от на май 29, 2009 в 11:20 am.

Полъх на ветрило - корицаПремиерата на книгата на Димитър Атанасов „Полъх на ветрило” ще бъде на 30 май, събота, в Балабановата къща (Старинен Пловдив). Един увлекателен, лек и непретенциозен разказ за пътуването на автора, заедно с Анжел Вагенщайн, Никола Инджов и Петко Братинов, до Китай. Разказ, който – обаче – оставя траен и плътен послевкус с богатия си букет от хумор, самоирония и артистизъм… Книгата е издание на „Български писател“, а представянето в Пловдив е включено в програмата на „Пловдив чете“.
Предлагаме ви откъс от книгата:

Йероглиф

      Вечеряхме миди “Дяволски нокът” с люти чушки. Много люти и много пикантни. Сервират се с черупките. Опитах зелен сос от грах, сладък. Поднесоха ни пюре от крабове в кора от портокал. Бамбукова салата. Салата от соеви кълнове. Топла салата от соеви рулца. Салата с китайски гъби “Златни игли”. Картофи с чесново масло. Кисело-люта царевична супа. Панирана бяла риба със сусам. Скариди. Пиле с ананас, гъби, зеленчуци, къри сос, ориз. Телешко с фъстъци. Патешко с бамбук. Свински лентички с репички и соев сос. Водорасли. Пелмени. Карамелизирани плодове… Е, всичко не може да изредя. Нито да преброя ястията. Питието – 56 градусова шанхайска оризова водка и червено вино – “Каберне совиньон” от… Пекин. Да, всъщност защо не? Не беше лошо, въпреки че с нашето вино не може да се мери.
      Джеки беше включил радио “Вагенщейн”. Никола Инджов рецитираше руски класици. Беше неизчерпаем. Петко Братинов вече не пазеше диета, дори наблегна на кабернето. Аз, както обикновено, на оризовата водка. Има хора забавни, непринудени, хора с вкусни души, винаги могат да кажат нещо за разтуха, при това го правят с лекота. На тях просто им е дадено да са такива. Те винаги са сърцето на компанията. Аз съм опериран от подобни заложби. Но пък съм добър слушател. А Конфуций много цени това качество…
      – Хайде, вие няма ли да кажете нещо? – обърна се в един момент Инджов към мене и Петко.
      Репликата беше на български, но и китайците я разбраха. Този път нямаше как да се сниша.
      Говорих на руски. Помолих Джеки да помага, ако се наложи. А то нямаше как да не се наложи. Е, долу-горе се справих. Поне така мисля.
      – Току що бях провокиран да говоря. Аз не съм говорител, а писател. Докато вие разговаряхте аз написах разказ. Ако позволите ще ви го разкажа.
      И го разказах. Още не знаех финала, но разчитах да импровизирам.

* * *
      Когато за пръв път стъпих на китайска земя ми се случи нещо необичайно, нещо съдбоносно. Аз претърпях странна метаморфоза. Превърнах се в йероглиф.
      Затова не се учудвайте, ако видите някой йероглиф с фотоапарат през рамо да крачи по Великата китайска стена. Не се споглеждайте, ако го срещнете по Булеварда на великото спокойствие или в Забранения град. Може да го забележите и на площад Тянанмън – да опъва кордата на хвърчило, а един пъстър дракон да се рее високо в облаците и опашката му да плющи под напора на вятъра. Нищо чудно, ако го мернете с опулени очи да наднича зад стъклата на някой автомобил, да се взира в рикшите или вълните от велосипедисти по улиците на Пекин. Или пък най-спокойно да пие зелен чай на остров в езерото Си Ху в Ханджоу. Да не се паникьосате, ако го съгледате да оживява в строя на глинените войници от мъртвата армия в Сиан. Вгледайте се и ще го разчетете в коприненото шалче на бяла китаянка по стъргалото на “Нанкин роуд” в Шанхай. Запазете спокойствие, ако вместо този йероглиф откриете някой заплес на второто кълбо на „Перлата на Изтока”, зазяпан в разноцветния мрамор и стъкло на бързо растящите архитектурни колоси. Той е навсякъде – и тук, и там. Може да го разпознаете в същия този ресторант, около същата кръгла маса с трийсет и пет блюда, около която седите и вие, да го разкриете по това как си облизва пръстите и обръща на екс десет грамовите чаши оризова водка. Или поне да доловите разтворимото му присъствие в неповторимия аромат на китайските подправки.
      Този йероглиф съм аз.
      Малко по-късно този йероглиф, след като безшумния огледален асансьор го отнесе на единайстия етаж на хотел “Екваториал”, ще влезе в стаята си, ще дръпне със замах завесата на прозореца и с разперени ръце ще извика:
      – Здравей Шанхай! Аз съм влюбен в теб! Поздравявам те от всички мои близки и приятели от България, които сега са тук с мен. Защото те всички са тук. Те са в този йероглиф, който съм аз. А в него бие едно горещо българско сърце, в което винаги има място за Великия Китай.
      С всички тези, които нося в себе си, пия за вас, братя по перо. Кампей!

* * *
      Получи се повече тост и по-малко разказ, но за сметка на това, както ми се стори, предизвика ефект. Издателят Дай Джиан седеше до мен, той ентусиазирано ме поздрави и каза, че съм имал забележително чувство за хумор, а в Китай това било рядко и изключително ценно качество. Щом го казва, сигурно съм прозвучал духовито, макар че нямах идея да се шегувам. Виновно е моето чувство за хумор, то е повече сериозно, отколкото забележително…
      Любезно благодарих и с готовност отговорих на другите наздравици.

Коментарите са заключени.