Claude Monet
вече само в скърцането
на дъските по пода може
да възродиш спомена за онзи
шум от стъпки
идващи без да си отидат
като липсващ такт в прозрачен ритъм
и толкова бяло платно
с гама от мажорни дни
в които се взираш
като млад импресионист пред
тежестта на сивите готическите форми
на катедрала в Руан
с очакване че в остротата на зеницата
отново ще рисуваме дните си
с меки светли петна във въздушни форми
и с цветовете на време чийто смисъл
е да идва в изгревите пазещо само свободата
да си тръгва отвъд синия хоризонт
пред слабостта на погледа всеки път
когато се опитаме да заклещим тази красота
в рамката на последната картина
Нели Кирилова в „Кръстопът“ и в DICTUM.