„Случки в близката нереалност“ е бавна, сетивна книга, която не разлистваш трескаво с цел да проследиш развитието на фабулата до края. Като че ли Макс Блехер изчаква читателят да си поеме дъх, за да може да продължи да го следва в ритъма на разказване, кара го да спира, да осмисля и чувства прочетеното. Стилът на румънския писател е сериозна провокация както към въображението, така и към мисълта.

   Ако трябва да обобщя в три думи кое е това, което ме впечатли най-много в тази книга, те ще са: език, поезия и философия. Поезията като философия на живеене, изразена чрез обилна словесност, необичайна метафоричност и вглеждане в детайла.

  Макс Блехер изгражда и ни приобщава към своя свят на хиперреализъм – свят без граници между реалност, измислица, въображаемо, преживяно, сънувано и измечтано. Тук е мястото да изразя възхищението си от ювелирния превод на Лора Ненковска, без който нямаше да се докоснем до гения на Блехер. Опитът на Ненковска в превода на поезия ѝ е помогнал изключително много да се справи с нелеката задача да предаде специфичния Блехеров език в цялата му палитра и красота.

  Докато търсих допълнителни статии за творчеството на румънския писател модернист, случайно попаднах на една много любопитна информация, която е поредното доказателство за значимостта на Блехер в световната литература на ХХ век. Неговият преводач на английски език Майкъл Хенри Хейм – човек с изключителна ерудиция и няколко езика, научава румънски, вдъхновен от идеята да преведе Блехер. Ето и това прави голямата литература!

  За открояване са и стилистичните похвати, с които си служи Блехер особено в първия роман, чието заглавие носи книгата. (Книгата обединява единствените два завършени приживе от Блехер романи.) „Случки в близката нереалност“ е фрагментарен роман, в който липсва конкретно сюжетно разгръщане и линейна структура.

  През цялото време се наблюдава едно диалогизиране между два на пръв поглед контрастни подхода – на опредметяване и одушевяване. Абстрактни понятия като душевни състояния и емоции (тъга, самота, безнадеждност) се свеждат примерно до четирите стени на стая. Същевременно същите тези стаи оживяват, изведнъж се изпълват „със злост“ или „изпадат в транс“ още преди нечия поява в тях.

  В първия роман се наблюдава едно своеобразно отдаване на почит на предметите и вещите като убежища за човешката памет. Човекът с неговата мимолетност и ограниченост във времето просто преминава, а предметите в стаята „помнят“.

  Не на последно място „Случки в близката нереалност“ е и философска книга. Още в ранна възраст, на 19 год., Макс Блехер е диагностициран с особено тежко заболяване – туберкулоза на гръбначния стълб, поради което прекарва 10 години на легло. Именно тези свои преживявания във френски санаториум той описва във втория роман от изданието на Жанет 45 – „Белязани сърца“.

  За разлика от първия роман, тук Блехер следва линейно повествование, в което разказва за т.нар. от него „хоризонтален свят“ – свят, в който пациентите извършват всички свои всекидневни действия, приковани към болничното легло. Те се радват, тъжат, веселят се, разхождат се до морския бряг в специални файтони с легла, влюбват се и се разделят. И парадоксалното, или може би пък психологически логично, е, че този „хоризонтален свят“ се оказва дори освобождаващ, а защо не и по-щастлив?

  Един от героите на Блехер казва, че като се излекува и се прибере у дома, ще се чувства длъжен да е здрав и да приеме отново рутината на всекидневието, да се влее в монотонния поток на съществуване. В този смисъл на оздравелите пациенти им е трудно да се върнат към нормалното битие. Те се оказват неприспособими, но не към живота в санаториума – живота им на болни, а към живота им като оздравели.

  Телесните ограничения дават нова перспектива, достъп до различна свобода, до метафизичен свят. Наситеността на емоционалното преживяване, засилената чувствителност на възприемане на действителността се оказват компенсаторен механизъм и се превръщат в нова философия на живеене, в която няма прегради между човека и заобикалящия го свят. Острото усещане за изтичащото време променя картината, придава красота и значимост на всичко около нас.

  А другите хора остават „херметично затворени в дрехите си и изолирани от тиранията на предметите. Те живееха като затворници под пардесюта и балтони, но нищо отвън не можеше да ги затормози или победи, нищо не проникваше в чудните им затвори“.

  Да се движиш, да живееш, за да запазиш целостта на нещата (по Марк Странд).

  „И ако по време на дъжд гледах да не докосвам камъчетата по течението на водните бързейчета, го правех, за да не добавям нищо към действието на водата и да не се намесвам в упражняването на първичните ѝ сили.“.

  „Стаята е изключително наситена в същността си, а аз – безмилостно завърнал се на повърхността на нещата: колкото по-дълбока е била вълната на неяснотата, толкова по-висок е гребенът ѝ“.

  И макар животът на Блехер да е бил кратък (умира едва на 28 год.) и изпълнен с болка, чрез перото си той е съумял да открие красотата и да я направи по-видима и за нас.





  Цветелина Марева е родена в София през 1984 година. Завършва специалност „Немска филология“ и магистратура „Преводач-редактор“ в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Занимавала се е с преподаване на немски език и превод. Има публикации в онлайн списание public-republic.com, а отскоро участва с преводи в „Литературен вестник“ и танцовия портал Idancenews. Списва блог за книги и превод на поезия, където е и първата публикация на този текст.

Цветелина Марева в „Кръстопът“.

  „Случки в близката нереалност“ от Макс Блехер можете да закупите от издателя („Жанет 45“, превод от румънски: Лора Ненковска, оформлението е на Теодор Ушев).