Публикуваният откъс е част от „Лекции по философия в рамките на шест часа и четвърт“ (превод от френски: Тодорка Минева, редактор: Катерина Кокинова, художник на корицата Веселин Праматаров, издателство СОНМ, 2020). Можете да поръчате книгата в Booklover, „Български книжици“ и други добри книжарници.

Екзистенциализмът е роден пряко от атаката на Киркегор срещу Хегел.
Право казано, не съществува една-единствена екзистенциалистка школа, а няколко – между тях са тези на Ясперс, Габриел Марсел (този тъжен идиот), Сартр… Всъщност екзистенциализмът е нагласа, която идва от Парменид, Платон, Исус Христос, Св. Августин чак до наши дни.
Ще се опитам да ви обясня какво отличава философията на екзистенциализма от класическата философия.
На първо място, както вече бе изтъкнато по повод Киркегор, противопоставянето между конкретното и абстрактното.
Това е нещо твърде сериозно и дори трагично за ума, защото ние разсъждаваме с концепти, тоест с абстракции.
Трагично, защото разсъждението може да се осъществи само чрез концепти и логиката и общите закони не могат да бъдат формулирани без концепти и без логика. От друга страна, концептите не съществуват в реалността (това е много важно).
Ала има още едно възражение, което Киркегор е формулирал срещу Хегел: „Хегеловата истина е предварително замислена“, изборът между нашите схващания не се формира като последица от разсъждение, а те са избрани предварително. Разсъждението служи само за оправдание на предходен избор. (Не е възможно да се бориш с това, което душата е избрала – Жеромски [1]).
Хегел е схванал изнапред своя свят в разума си и т.н. Тоест предварително. Още един недостатък на абстрактното разсъждение, и това е драматично за духа. По тази причина разсъждението не е възможно.
Как при тези условия едно екзистенциалистко разсъждение или една философска система като тази на Хайдегер или на Сартр са възможни?
Съществува метод, дошъл на помощ на екзистенциалистите, това е феноменологическият метод на Хусерл.
Хайдегер е бил любимият ученик на Хусерл. Хусерл никога не е простил на Хайдегер, че се е възползвал от феноменологията за абсолютно различни цели, създавайки по този начин първата екзистенциалистка система. Защо феноменологическият метод?
Това е нова редукция на мисленето, което вече е било редуцирано от Декарт, Фойербах и др.
Тази редукция се състои в следното. Хусерл твърди: тъй като не можем да кажем нищо за ноумена (нещото само по себе си), заскобяваме ноумена – тоест единственото нещо, за което може да се говори, това са феномените.
Ноуменът например е този стол, такъв какъвто е наистина, а феноменът е столът, такъв какъвто ние го виждаме – или видян от някоя мравка, – обусловен от нашата възможност да виждаме. Това засяга не само нашите физически способности за възприятие, но също способностите на ума, както Кант е показал (а именно времето и пространството произхождат от нас, а не от предмета сам по себе си).
Хусерл казва: тъй като не можем да узнаем нищо от ноумена, аз го заскобявам. За съществуването на Бог например не знаем нищо.
И връщайки се към прочутото „cogito ergo sum“ на Декарт, Хусерл заскобява света и всичките науки, които се отнасят до света (биология, физика, история). Остават само науките, отнасящи се до нашите способности, като математиката, логиката, геометрията и т.н.
Той е заскобил Бог и науките.
Добре виждате забележителните последици да се гледа според феноменологическия метод.
За жалост, аз не знам дали Иза [2] съществува, но имам идея за Иза в главата си!
По същия начин никога не съм се раждал. Изобщо не съм се раждал през 1904 г.
Знам само, че имам идея в съзнанието си за раждането си през 1904 година и имам идея за 1904 година, тоест за всичките изминали години.
Всичко дяволски се е променило. Това променя света. Няма нищо друго освен един дефинитивен център, какъвто е съзнанието, и това, което се случва в съзнанието. Съзнанието очевидно е само. Възможността за други съзнания не съществува.
Животът не е нищо друго освен даденост на съзнанието. По същия начин логиката, историята, моето бъдеще не са нищо повече освен дадености на моето съзнание, което дори не мога да нарека „мое“ съзнание, тъй като „моето“ съзнание е само даденост на съзнанието „като такова“.
Всичко се свежда до феномени в моето съзнание. Как при това положение на нещата може да се прави философия?
На това дефинитивно съзнание не му остава нищо друго освен да се „съди“ само. Както съзнанието е съзнание за нещо, така то е и съзнание за самото себе си. Съзнанието се разделя, така да се каже, на множество части, които могат да се опишат по следния начин: първо, второ, трето съзнание. Ала това второ съзнание може да бъде описано от едно трето съзнание, и тъкмо това правя аз, говорейки за третото съзнание.
Моля ви да не забравяте, че това е крайно рудиментарен начин да ви представя феноменологията.
Съществува още един закон на съзнанието, формулиран от Хусерл, който се нарича „интенционалност“ на съзнанието, тоест съзнанието се състои в това да бъдеш съзнателен. Но за да бъдеш съзнателен, трябва винаги да бъдеш съзнателен за нещо. И това означава, че съзнанието никога не може да бъде празно, отделено от предмета. Това води пряко до схващането за човека на Сартр, който казва, че човекът не е битие в себе си, както са предметите, а битие „за себе си“, което съзнава самото себе си. Това води до едно схващане за човека, разделено на две от празнота. Поради тази причина книгата на Сартр се нарича Нищо. Това нищо е своеобразен водоскок, Ниагара, която се движи отвътре навън.
Например аз осъзнавам тази картина, моето съзнание не е само в мене, то е в картината (обект на съзнание). Съзнанието е, така да се каже, извън мене.
Когато прочетох това в Битие и нищо, възторжено извиках, тъй като това е именно схващането за човека, който създава формата и не може да бъде наистина автентичен.
За щастие Фердидурке е публикуван през 1937 година, а Битие и нищо – през 1943 година. И ето защо някои ми приписват великодушно предугаждането на екзистенциализма. Но да се занимаем с нашите неща.
Говорих за метода на феноменологията на Хусерл, тъй като тя е направила възможна екзистенциалната философия. Право казано, екзистенциализмът не може да произведе никаква философия.
А аз, аз съм сам, конкретен, независим от всякаква логика, от всеки концепт.
Какво да се прави в тази ситуация?
Да бъда разпнат като Исус Христос?
Потънал в болката си?
Човек живее сам и умира сам.
Непроницаем.

Ала с феноменологическия метод можем да организираме данните на нашето съзнание по отношение на нашето съществуване. И това е единственото нещо, което ни остава.
Сравнявали са метода на Хусерл с начина на ядене на артишок, тоест аз наблюдавам в съзнанието си едно понятие.
Например: жълтия цвят. Опитвам се да го сведа до неговото най-чисто състояние, като артишока, лист подир лист. И когато стигнем накрая до сърцевината, нахвърляме се върху нея и я изяждаме.
Феноменологията е спускане до най-дълбокото понятие, последното на феномена, и тогава, когато е изчистен, ние се нахвърляме върху него и го изяждаме чрез пряк наглед.
Припомням ви, че нагледът е пряко знание без разсъждение.
Така екзистенциализмът е описанието на най-дълбоката и окончателна от всички наши дадености, засягащи съществуването.
Сартр е възприел много от Хайдегер. Хайдегер е по-креативен от Сартр, но Сартр е по-ясен.
Сартр има предвид това описание на съществуването. Трябва да говоря също така за дълбоката разлика между екзистенциализма и предходната философия.
Класическата философия е по-скоро философия на нещата, където дори човекът е третиран до известна степен като нещо, докато екзистенциализмът се заявява като философия на битието.
Всеки обект е едновременно обект плюс битие.
Вярно, че тази разлика почти винаги е съществувала във философията, дори в тази на Хегел, философията на ставането.
Но екзистенциализмът се е съсредоточил върху това и върху един-единствен тип битие, което е именно съществуването.

  Три различни типа битие:
               1. Битието в себе си (битие на нещата).
               2. Битието за себе си (да си с мъртво съзнание, да си независим от това).
               3. Живите същества и съществуващите същества.

Думата „съществуване“ означава само съзнателно човешко съществуване и то дотолкова, доколкото човек съзнава съществуването. Хората, които живеят несъзнателно, са лишени от съществуване.
Животните нямат съзнание.
Това е практически класификацията на Сартр. Това е именно темата на Битие и нищо.
Как можем да дефинираме характеристиките на „Битието в себе си“, тоест на битието на обектите?
1. Трябва да се каже, че съществуват единствено феномени (Хусерл). Всяко нещо се проявява като феномен. Не може да се каже, според Сартр, че един човек е умен, ако той се проявява единствено с глупави постъпки. Човекът не е нищо друго освен това, което вижда.
Забележете, че всяко нещо няма граници.
Лампата и т.н. – това са произволни дефиниции, почитани от нашия език.
Може да се види как екзистенциализмът преминава към структурализъм.
Битието в себе си не може да бъде нито създадено от някого, нито активно или пасивно (защото това са човешки идеи).
Битието в себе си е непрозирно.
То е, каквото е, и това е всичко, което може да се каже, то е неподвижно – не е субект на сътворението и на времевостта и не може да бъде дедуцирано от нещо (като създадено от Бога).
Битието в себе си е битие, за което не можем да твърдим нищо, освен че то е в себе си, такова каквото е (малко като Бог).
Нещо любопитно, Битието за себе си, човешкото съществуване е, така да се каже, по-низше от Битието в себе си. То съдържа в себе си празнотата, нищото, формирано е от две части. Сякаш е било разрязано на две и това му позволява да се самоосъзнава.
И така, то е вторично битие в сравнение с Битието в себе си.
Нещо любопитно: това рудиментарно сравнение, което току-що направих, може да ни се стори наивно. И какво, то води все пак до реални понятия, например човешкото битие е празно по причина на прословутата интенционалност на съзнанието. Ако един стол е стол, то тогава съзнанието никога не е тъждествено на самото себе си, тъй като то винаги е съзнание за нещо. Не можем да си представим празно съзнание. Прословутият принцип за тъждеството: А е равно на А (столът е стол), тук не се осъществява. Битието на съзнанието в този смисъл е несъвършено битие. Но нека продължим по-нататък.
Битието в себе си не може да изчезне. То е независимо от времето и пространството. То е, каквото е, нищо повече. Докато съществуването, Битието за себе си, е ограничено битие, което има край, което умира. (Най-малкото по този начин се представя нашето съществуване пред нашето съзнание. Съществуването трябва да бъде поддържано като пламък.)
Според Айнщайн предметът не е нищо друго освен „кривина на пространството“. Столът представлява количество енергия и тази енергия може да се превръща в друг предмет или да си остане непроменена енергия, докато човешкото съществуване започва и свършва (раждане и смърт).
Но тогава какво представлява човекът като Битие за себе си или съществуване?

1. Човекът е нещо, тъй като има тяло и само така, като тяло, той може да съществува в света. Тук Сартр се впуска в твърде субективни реакции: казва, че човекът като тяло е в повече. Той предизвиква погнуса, оттук и заглавието: Погнусата.
2. Човекът е нещо, защото е факт (фактичност). Например: имам своето минало, аз съм вече създаден, определен, реализиран. Но когато се насоча към бъдещето, излизам от света на нещата, за да навляза в реализацията на самия себе си.
3. Човекът е нещо благодарение на своята ситуация, а това му отнема свободата.
Ето прочутия въпрос за свободата, която ни кара да бъдем отговорни за самите себе си. Очевидно имаме две съвършено противоположни чувства. От една страна, сме само следствие от определена причина. Например: ако пия, то е, защото съм жаден. Ако, според фройдизма, имам комплекс, това е в резултат от някакъв шок. От друга страна, ние сме абсолютно сигурни, че сме свободни. Никой не може да ми отнеме чувството, че самият аз решавам дали трябва да си мръдна ръката или не. Е, добре, когато съзерцаваме други личности, те ни се представят като последица от причината.
За един лекар няма съмнение, че болестите на неговия пациент се подчиняват на определени причини. Това чувство за свобода, което е толкова силно у нас, засяга само самите нас, докато виждаме другите като механизми. Така Битието в себе си има винаги своя причина, когато се представя, то няма нито начало, нито край. Свободата е единствено особеност на Битието в себе си. Тук съществува очевидно разрив между чувствата за всеобща каузалност и нашето чувство за свобода, което произтича от същностната разлика между научното знание и екзистенциалното знание. Това е много важно, защото определя границите на науката, която не може да бъде никога фундаментът на философията, тъй като само съзнанието може да осъзнава науката, докато науката никога не може да фундира съзнанието. Пък и науката вижда човека отвън като обект сред другите обекти.
Разликата между операцията на апандисита от гледна точка на лекаря, който разглежда болния като механизъм, и от гледна точка на болния. Според болния тази операция е преживяна. Тя е субективна и трябва да бъде претърпяна от него и от никого другиго. Има и още нещо: в миналото сме се чувствали подчинени на каузалността, докато бъдещето сякаш е зависело от самите нас. Затова Хайдегер е казвал, че екзистенциалното време е бъдещето. Всяко нещо, което човекът прави, може да бъде разглеждано от гледна точка на миналото. Аз си мръдвам ръката, защото ми се пуши. Или на бъдещето: аз си мръдвам ръката, за да си взема лулата.
Следователно може да се твърди, че свободата е присъща само на съществуването, докато каузалността е присъща на Битието в себе си.
Екзистенциализмът не е наука.
В екзистенциализма цялото не е механизъм, сумата на елементите означава винаги нещо повече от обща сума. Нека си представим, че думите, които образуват една фраза, не са само количество думи, но и смисъл. Между начина на виждане на човека като обект, отвън, присъщ на медицината, на психологията, на историята и т.н., и този на екзистенциализма, който е да го чувстваш, тъй да се каже, отвътре, в неговото битие, съществува пропаст.

________________
[1] – Стефан Жеромски (1864 – 1925) е младополски романист, автор на „Пепелища“ и др. (Бел.фр.изд.)
[2] – Иза Нейман е приятелка на Гомбрович, която е присъствала на някои негови лекции по философия. (Бел.фр.изд.)