Трябва ли да си губя времето?
                                                     В твоята долина, под твоето небе, аз съм у дома.
                                                                                       Kyuss, Welcome to Sky Valley

Едно

Войната с китайците*

Когато ни липсва усещане за контекст, имаме навика да казваме за хора като Христо Лепоев, че са изтеглили късата клечка в живота. Не съзнаваме, че ако го кажем за него, трябва да го кажем за целия свят по това време. Мъжът, който в последствие ще остане в родовата памет като дядо Ицѐ, е роден в село Планиница през хиляда осемстотин деветдесет и пета. Бил е среден, биещ към висок за епохата си ръст, слаб и жилест. В училище му било скучно, но въпреки това за едната бройка да го пратят в гимназията в Кюстендил, само да не беше създал първата семейна легенда около името си в последното отделение на селското училище. Скарал се с даскал Ванчѐ за нещо. В едната версия, било за функцията на повелителното наклонение в изречението, според друга било по въпрос от географията, но историята мълчи за географията на какво. При всяко положение, било е страшна кавга, която завършила с бой с пръчка, но не преди самият Ванчѐ да изяде една мощна тупалка по муцуната.
– Момчето е умно, ама много диво – казал даскалът на бащата на Христо, когато му обяснил защо повече не щял синът му да се вясва в училището. Въпреки че го изгонил и му спечелил още един мощен пердах от ръцете на дедо Лепо, даскал Ванчѐ продължил от време на време да носи книги на малкия Ицо, който се простил с перспективата за гимназия и се хванал по-здраво със селскостопанската работа.
От тази работа предпочитал пасенето на овцете, защото включвала много лежане под сенките на дърветата в планината и възможност да гони полудивите коне в землището и да ги язди. Не че се плашел от полската работа, просто я вършел когато трябва, колкото трябва. На четиринадесет вече бил заякнал достатъчно, за да жъне и балира сеното наравно с мъжете, но за разлика от някои други, така и не му дошло отвътре да запее народни песни, докато работи. На обед сядали до извора при нивите, пържели конопени семена и листа с много мазнина и топели големи залъци хляб в тавата, а после се хващали да жънат с удвоени сили, от които жилите и възлестите мускули по врата, ръцете и гърба на младежа заякнали още повече. И все пак предпочитал да лежи под сянката на ореха, докато овцете кастрят със зъби детелината в Попов дол, да гледа облаците между клоните и да си представя, че небето всъщност е над някоя много по-далечна и интересна земя. Последното ме кара да мисля, че спорът с даскал Ванче наистина бил за география, не за езици. Следващите години щели да излекуват щенията му за пътувания по най-ефикасната възможна методология – благодарение на собствената му любов към близките.
По-голямата му сестра Евродия вече била мома за женене, обаче старите истории с краденето на булки не работели при нея. Първият опит завършил с това, че се скрила в кладенеца в долния двор и потерята не успяла да я намери. Втората изгонила с косата, като преди това успяла да порне лицето на кандидат жениха си, та дядо Лепо, баща ѝ, трябвало да се намеси с пушката да я спасява от гнева на влюбения в нея младеж. Същата пушка станала причина Ицо да стане кавалерист.
Слухът за лютата девойка от Планиница плъзнал из околията и любовчиите се настървили. Не били съвсем тъпи обаче, та им светнало, че няма да стане с крадене. Модерните проблеми се нуждаят от модерни решения и почнали да ухажват Евродия, което ѝ било дори по-досадно от опитите за покушения. Един тип от Косача бил особено настойчив. Опитвал да я сваля със собствената ѝ ябълка. Идвал на вратата на къщата и хвалел дървото.
– Да знаеш, тая вечер ще се чака и ще обера плодовете – заявил.
– А си посмял, а съм те гръмнала с чифтето на тате – заплашила го сестрата на Христо.
Оня си помислил, че блъфира, и когато на другата сутрин полицейският инспектор питал какво е станало, Христо решил, че е време да покаже, че е мъж. Пристъпил пред инспектора и казал, че той е застрелял нахалника, да не закачат кака му.
В съда в Радомир му казали, че понеже е непълнолетен, ще лежи в специален затвор, докато навърши осемнайсет, после ще работи в мините. Или, дал му възможност съдията, може да станеш войник.
Балканската война избухва на двадесет и шести септември хиляда деветстотин и дванадесета. Тогава Христо Лепоев е на седемнадесет години, което значи просто, че е достатъчно голям, за да могат в наборната комисия да си затворят очите. Хипотезата, че благодарение на природната си интелигентност и упражненията по езда със селските коне го зачисляват към кавалерията, е прекалено романтична, но на този етап е единствената, с която разполагаме. Дядо Ицо става кавалерист и като цяло не може да се оплаче от хода на войната. Ако с това бойните му подвизи приключеха, може би нещата щяха да бъдат по-различни, но ето къде идва моментът с късата клечка. След Балканската война започва Междусъюзническата, след нея ерцхерцог Франц Фердинанд проявява остра алергия към олово и заради това пламва цяла Европа. През това време Христо Лепоев е причислен към първи ескадрон на Пети конен полк и участва в отблъскването на румънците в десанта при Ряхово, овладяването на Букурещ и охраната на линията Сомово-Парлита. Някъде по това време го раняват в бедрото, тъкмо навреме, за да го зачислят като охрана на британските военнопленници от втората битка при Дойран. Върнал се на село в кратка отпуска, преди да се отправи вече възстановен към Тахинското езеро в сереско, където Пети конен полк дочаква края на войната. По време на отпуската участва в жътвата и един бой с ония тулупи от Ярджаловци, които пак са окупирали нивата под Костна могила. Като го питали за англичаните по това време, отговарял:
– Хора като хора, само дето има едни, дето са черни като маймуни, само зъбите им белеят – после обяснявал как тия черните ги пускали най-отпред в битката, та дала сплашат българите, ама ние сме свикнали да се бием в дяволи, което много се харесвало на всички в селото. През тая отпуска Христо се оженил и даже на жена си не казал, че докато охранявал пет месеца английските пленници, точно от двама негри научил английски, първо само като ги слушал да си приказват, после ги накарал да го учат, пък той им давал цигари и шоколад. Как да обясниш такова нещо в село? През войните Христо научил и турски, и румънски и гръцки, вече говорел и сръбски, и вече се шушнело, че Ицата нещо се е променил много откакто влезнал в армията, та с английския отгоре съвсем щели да го помислят за луд. Не че някой щял да му го каже в лицето или някъде, където дедо Лепо би чул, ама хората говорят и думите им имат навика да разяждат като ръжда, дори да останат зад гърба ти. Поне това Ицо знаел. Затова се оженил през отпуската, жена му заченала първата им дъщеря, която кръстили Евродия на любимата му сестра, впрочем вече щастливо женена за момчето, дето се задявали с него още от петнайсетгодишни, върнал се на фронта и на село го видели пак чак след Ньойския договор. Този път сам разбрал, че войната го направила друг човек.
Промените бяха дребни и лесни за игнориране. Например, Христо вече избягваше да спи в маковото поле до нивата с житото, когато почиваха от работата на пладне. В селото знаеха, че най-здраво и с най-хубави сънища се спи в маковете, обаче сънищата, които му идваха там, винаги бяха свързани с войната и изкривени по особено неприятен начин, който той по-скоро би избегнал, ако имаше избор. Като споменахме спането, вече ставаше все по-трудно да го прави дори в дома си. Будеше се по няколко пъти сред нощ, сърцето му тупаше сякаш опитва да разкъса гърдите му и трябваше да става, за да пие вода, обзет от страх да заспи отново, понеже знаеше, че до изгрева го чакат поне още две или три подобни изживявания. В кръчмата неизменно сядаше с гръб към стената и лице към вратата. Намираше утеха в работата. Ралото и гегата му помагаха да забрави притесненията, които не можеше да назове с думи. Зимно време, когато седенето вкъщи и в кръчмата беше повече от през другите сезони, ставаше нетърпелив и често грабваше пушката, обуваше високите до средата на бедрото ботуши и започваше да рине партини в дълбокия сняг, губеше по цели дни и се връщаше с вълчи уши и еленско месо за цяло село, отслабнал и с посинели от студа страни. Още една важна промяна: сякаш се излекува от желанието да пътешества. Достатъчно бе видял от тоя свят и знаеше, че не му харесва. Най-щастлив би бил, ако никога повече не му се наложи да слезе по-далеч от Брезник и прекара живота си в селото, около хората там, с жена си и вече трите си дъщери.
Вероятно щеше да съумее да постигне тази си идея за рай на земята, ако планиничани не бяха тръгнали на война с китайците.
Планиница, ако още не си разбрал, е планинско село и макар самото то да е доста високо спрямо морското равнище, е оградено от всякъде с дори по-високи върхове. Най-високият от тях е Гарван, а отвъд Гарван е село Ярджаловци. Планиничани викаха на ярджаловчани китайците, защото селото им беше бая голямо и в него живееха към пет хиляди души по това време. Нашите хора, разбира се, мразеха китайците в червата, не заради някакви отвлечени расистки подбуди, а заради постоянните спорове за земи по границата между землищата на двете села. Особено ожесточена беше борбата за нивата в Попов дол, под Костена могила. Ярджаловчани твърдяха, че е тяхна и сееха овес в нея, планиничани знаеха, че е тяхна и знаеха, че в общината в Брезник има карти, които го доказват, само че картите и документите и фактите не са ефективни оръжия в който и да било спор. Затова мъжете от двете села се биеха. Обикновено контролът над нивата в Попов дол се менеше всяка година и сега, в края на юни, идваше време планиничани да си отвоюват отново правото над земята. Точно това се обсъждаше в кръчмата онази вечер. На сутринта щяха да започнат операцията и трябваше да измислят план, който да им гарантира победата, само че не каква да е победа, а такава, дето ще се помни дълго време.
– Аз викам, да назначим Ицата за командир на отряда – Кольо Шилото тресна по масата с една плесница, а с другата улови чашата си, така че да не изгуби и капка ракия. – Малко ли време изкара по войните, той ще знае как най-добре да ги счупим тия тулупи.
Мъжете в кръчмата започнаха да ръмжат с одобрение. Планиничани са горди индивидуалисти, обаче по онова време още имаха усещане за йерархия и признаваха, когато някой е по-добър в нещо. Недей разбира погрешно, човек можеше лесно да признае, че някой знае по-добре от него как да стяга обръчите на бъчвите така, че да не изпускат вино. Това не значеше, че същият може да си връзва гащите по-добре от онзи, дето прави признанието. Та, всички знаеха, че по въпросите на войната Христо Лепоев е най-вещ, по-вещ дори от Първан, дето изкара двете последни години на войната в Първа рилска дивизия, само че взе, че се премести в Кюстендил предната пролет.
Христо не спори. Не му се играеше на война, но нямаше къде да ходи, когато хората са го избрали. Затова само кимна мълчаливо и продължи да си сърба бавно ракията. Беше обещал на жената да не се напива много тая вечер, а освен обещанието сега имаше още една важна причина – командването на войска става по-лесно на свежа глава. Погледна само към дядо Лепо, дето седеше до прозореца, подпрян на тоягата, с която напоследък си помагаше да ходи. Баща му кимна.
– Решихме го – извика Шилото. – Ица, нали ще направиш стратегията?
– Ще я направя.
– Добре. А наздраве.
Това бе първото решение на щаба. Второто решение беше да не взимат даскала Павлѐ, синът на Ванчѐ, дето едно време изгони Христо от училище. Всеобщото мнение бе, че даскалът е пъзльо и може да вземе да изпорти работите. Христо харесваше Павлѐ и знаеше, че даскалът е нерешителен, ама не и страхлив, само че не би било мъдро първата му заповед като командир да бъде да противоречи на волята на подчинените си. Така те застрелват в гърба, докато водиш атаката.
Когато се прибра, децата вече спяха, но жена му Елена седеше на верандата на току-що построената им къща и шиеше на светлината на пълната луна и газената лампа на масичката до нея. Седна до нея и усети как в гърдите му се разлива топлина, без да има нищо общо с ракията в кръчмата. Разказа ѝ какво са решили да правят и тя го пита защо.
– Франция и Германия запалиха света заради Елсаз и Лотарингия, ние ли няма да запалим Балкана заради Попов дол? – сам не си вярваше, но трябваше да каже нещо. Поговориха още малко, после си легнаха и докато гледаше сенките на лунната светлина, които влизаха през прозореца, утрото дойде по-бързо, отколкото му се искаше.
Мъжете се събраха на чаршията. Носеха сопи, лопати, коси и няколко пушки. Всичко на всичко тридесет човека, без да броим жените, които дойдоха да ги изпратят, и децата и кучетата, дето ще ги следват на почетно разстояние, за да гледат какво има да става. Тръгнаха към Попов дол в хлада на лятната сутрин. Движеха се с маршова стъпка, Христо най-отпред, до него Шилото, първо говореха и разменяха шеги, после смълчани приближиха крайната си дестинация. Гърбът на Христо се изпъна, а космите по врата му настръхнаха. Отиваха да се бият с китайците и новината вече със сигурност бе достигнала по един или друг начин до противника, който рано или късно щеше да се появи да им търси сметка. Преди да стигнат бойното поле, трябваше да се групират така, че да има шанс да се измъкнат с по-малко поражения от цялата авантюра.
Пътят криволичеше из долчинките и съвсем скоро щяла да излязат иззад завоя пред Попов дол. С всяка крачка сетивата му се изостряха. Попипа колана, на който висеше острият ловджийски нож. Опасаната с кожа на сръндак дръжка бе още хладна. Чуваше ясно всяка крачка и изкашляне на групата зад него и можеше да долови нервното очакване на мъжете и децата, които се криеха иззад завоите и в храсталаците, все едно бащите и лилинчовците и братята им не знаеха, че са там. После започна да чува свистенето. В началото помисли, че му се причува. Погледна Шилото, здраво стиснал косата за дръжката и ръкохватката, навел острието напред като алебардата на някой рицар от рисунките в книгите на даскал Ванче, и разбра, че и другите чуват. Шумът идваше откъм нивата с овеса и беше свистене на остър предмет, който реже въздуха като нож масло, а после се забива глухо в нещо друго. Христо забърза крачка, а с него и останалите. Минаха последния завой и излязоха на нивата, а в средата ѝ даскал Павлѐ стоеше гол до кръста, сърдит жънеше овеса така, както дявола сигурно жъне душите на грешниците в чистилището. Някой му казал за планираната операция и веднага навързал две и две. Мислят, че е страхливец, та затова не го посветили в делото. Ядосал се, станал преди изгрева и дошъл да им покаже кой се страхува да жъне овеса на китайците.
Христо се засмя, останалите се засмяха. Олекна им на душите и наобиколиха Павлѐ, тупаха го по раменете и после се хванаха да му помагат с косенето. Трима души, с Шилото напред, размахаха коси, други трима почнаха да събират окосения овес и да го мотат на бали. Христо събра останалите. Обърна се първо към Мими, мъжът с най-големи гърди в селото. Можеше да се чуе чак в Радомир като викне, ако поиска.
– Батко Мими, тичай горе на Китка и като ги видиш ония да идват, викай, китайците идват, китайците идват, ама така че да те чуем веднага.
Съгледвачът тръгна. Христо раздели каквото оставаше от силите им на две малки, равни групи и една по-голяма.
– Кириле, Славчо, Евгени, нали го виждате оня падналия дънер до ореха? Като батко Мими извика, че идват китайците, чакате командата ми. Ще извикам „Първа картечница на Китка” и тогава го грабвате това дърво и почвате да търчите с него нагоре. Вие тримата, хващате другия дънер, оня до коларския път и правите същото, като почна да викам „Втора картечница на Костена могила!”. Търчите нагоре, все едно животът ви зависи от това. Останалите ще държим каквото сме донесли и ще се готвим за бой. Ако се стигне дотам, вие хвърляте дърветата и идвате да помагате.
В това време косенето продължаваше с пълна сила. Докато слънцето се изкачва, съгледвачът се звери по пътя откъм Ярджаловци, а войниците стоят в бойна готовност, косачите безпощадно ломят стрък след стрък, а балите нарастват.
– Китайците идват, идват китайците – прогърмява викът на батко Мими.
Христо затваря очи и поема дълбоко въздух.
– На пътя са! – продължава съгледвачът.
Христо поставя шепи на устата си като фуния и с пълно гърло лае първата си команда:
– Картечницата на Китка! Качвайте картечницата на Китка.
Евгени, Кико и Славчо се изстрелват, все едно краката им са навити пружини. Без да спрат, грабват дънера и почват да го влачат нагоре по билото.
Христо спира, поема си дъх и пак:
– Картечницата на Китка!
Пълчищата на китайците цъфват в полезрението им. Повече са от предния път и техните вили и коси и пушки светят на слънцето по-заплашително, отколкото са очаквали. Числено ги превъзхождат пет към едно.
Шилото, даскалът и другите спират работата си.
– Продължавайте да косите – заповядва Христо и те го слушат.
Дишането му се учестява и става по-плитко. Хваща дръжката на ножа и запъва с пети в земята.
– Втора картечница на Костена могила. Втора картечница на Костена могила!
Отрядът, който отговаря за тази картечница, прави същото като другарите им преди това. Костена могила е по-ниска от Китка, така че двете групи ще стигнат горе-долу по едно време.
– Втора картечница на Костена могила – изревава Христо, а в същото време вижда сянката на батко Мими да се спуска по ливадата към тях. Съгледвачът вече си е свършил работата и се връща, преди ярджаловчани да го отрежат от другарите му.
Китайците спират, когато чуват за картечниците. Колебаят се и се съвещават. Все още са далеч и не могат да видят ония лудите от Планиница какво точно катерят по баирите, само ехото донася до тях командите на Христо Лепеницата.
Батко Мими задъхано се спира при основния отряд, грабва овчарската си гега, която досега е лежала в тревата, и влиза в строя, готов за бой. Двете картечници достигат крайните си дестинации.
– Картечница едно, готова за стрелба – крещи команди Христо. – Картечница две, готова за стрелба!
Ония горе се суетят около дънерите и се държат така, както си представят, че трябва да се държат картечари. Китайците не мърдат, стоят като мравки на пътя и оръжията им блестят на вече пладнешкото слънце. Сега ще се реши, знае Христо. Ако дойдат, много ще ни бият.
Китайците правят кръгом и тръгват да се връщат към селото си. Планиничани ликуват, викат и пращат поздрави на майките и лелите и сестрите им, децата изскачат из укритията си и танцуват. Батко Мими изпява една хайдушка песен, преди Христо да го прати да каже на картечарите да си стоят на позициите и да гледат дали китайците все пак няма да решат да се върнат, или да ги обиколят и нападнат в гръб.
– Кой ще се върне бе, гледай ги как се напикаха – вика Шилото.
Празнуват победата си, после с нови сили се хващат на работа. В късния следобед овесът е окосен и балиран, а в основата на всяка бала е стъкмена малка клада от сухи клонки и листа и огниво.
Христо запали първата бала, след него Шилото, даскалът, батко Мими, Евгени, Кико, Славчо и другите се изредиха. Всеки палеше, чакаше огънят да се разгори и плюеше върху овеса. После се върнаха в селото, а димът от горящия овес се стелеше зад гърбовете им, все едно идва от руините на опустошен от варварските племена древен град. Посрещнаха ги като герои и като герои се напиха.
Така Планиница отвоюва най-голямата си победа във войната с китайците. Христо беше доволен. Знаеше, че войни не се печелят, но битки се. Нямаше намерение да пропусне празненството.

Сънува цвиленето на кавалеристки коне и тропота на копитата им по спечената от слънце и пропита с пот и сълзи и кръв земя. Събуди се и те все още звучаха в ушите му.
– Тропа се на портата – до него Елена още лежеше със сънена физиономия и полуотворени очи. Значи беше много рано.
Навлече ризата си и се запъти към портата. Когато отвори, пред него стояха, все още на седлата си, войници с униформи на Пети жандармерийски конен полк. През дърветата, на площада, се виждаше цяла рота с готови за стрелба оръжия. Най-отпред, току до портата, мъжът със зализани мустаци и офицерски инсигнии поздрави:
– Добро утро, Христо.
– Добро утро, капитан Арнаудов – Христо изпъна гръб и изпъчи гърди. Главата още му думтеше от снощната ракия, но изтрезня бързо.
Капитанът го погледа строго, после избухна в смях. Войниците зад него се отпуснаха и оставиха дулата на пушките да ударят страните на конете им. Арнаудов слезе от седлото, приближи се до стария си боен другар и го прегърна.
– Куче такова, знаех си, че ти си в центъра на събитията.
– Какво е станало?
– Вчера вечерта пристигна съобщение в щаба в Брезник, че в село Планиница имат картечници, та ме пратиха да разследвам, обискирам и арестувам.
– Я по-добре влез да изпием по едно кафе и да ти обясня.
Капитанът кимна на двамата войници зад него да се оттеглят. Привърза коня за портата и влезе. През това време Христо отиде в къщата, разбуди домашните и докато се обличаше, нареди да се приготви кафе и каша за закуска.
Христо и капитан Арнаудов седнаха на беседката под лешника в средата на двора.
– Построил си я тая къща, дето все я бълнуваше по време на войната.
– Построих я.
Приятелят му го изгледа изпитателно и засука мустак. Жена му и Евродия донесоха джезвето с горещо ръжено кафе и купи с каша. Офицерът им благодари с усмивка, разкриваща обичайната войнишка смесица от джентълменство и концкарство.
– Хубаво си се уредил, да, кой като тебе. Я сега ми разправи какво става.
Христо му разправи. Арнаудов се смя малко по-усилено, отколкото бе необходимо, че да му повярват, че наистина се забавлява.
– Кажи ми, какво да си пиша в доклада?
– Е, това е ваша работа, господин капитан.
– А, не. Няма да ми минеш с тоя номер. Това, че ти се измъкна от задълженията да пишеш доклади и се върна на село, не значи, че аз трябва да страдам.
– Напиши истината – пробва Христо.
– И да ме спукат от майтапи в щаба, да бе. Ще измисля нещо. Ама сега с тебе трябва друго да намислим. Как да се компенсирам на моите момчета, че се разкарваха посред нощ залудо от Брезник дотук?
Приготовленията не отнеха много време. Решиха да направят банкета в двора на Христо и да поканят участниците във вчерашната операция. Капитанът искаше да се запознае с героите.
– Поне за тоя край няма да се притеснявам, ако ни нападнат турците.
Извадиха маси, три бурета ракия, пити кашкавал и заклаха две агнета. Празненството започна отново, а жандармеристите още на обяд почнаха да се напиват сериозно. По едно време Христо се извини от софрата и отиде да каже на Елена:
– Като се напият много, хвани децата и баща ми да ти помагат и им изведи конете и ги вържете на долната къшла. Пушките и сабите им ще скриете в плевнята, да не знаят къде са. Не искаме да стане някоя беля, като се изпонасвяткат.
На никого от войниците не му беше до конете и оръжията в този момент. Повечето от военните истории на Христо, които се помнят до днес от потомците му, идват от този ден, когато с капитан Арнаудов си разказвали за подвизите в Добруджа и по гръцко. Денят преваляше, когато всички се натръшкаха заляни и щастливи по тревата в двора и захъркаха. Ако Планиница отпразнуваше победата си над китайците още веднъж в близките дни, цяло село щеше да легне болно.
Офицерът се събуди по някое време през нощта. Попипа се по хълбока и скочи.
– Оръжието ми! Предателство! Ставайте, момци.
– Стига зя бе, Петко – обади се Христо. – Остави момчетата да спят.
Вдигна красивия кобур с инкрустирани от сребро инициалите на офицера и го залюля като махало пред лицето му. Капитанът го погледна като подплашено животно и когато се окопити, пак се засмя.
– Ах, куче. Кажи ми само, че не сте ги хвърлили в реката.
– На сигурно място са. Утре ще си ги получите, като тръгнете. В Планиница картечници няма, ама и винтовки не обичаме много.
Арнаудов си легна пак, намести гръб о ствола на лешника и заспа.
На другата сутрин показаха на жандармеристите къде и как да си намерят оръжията. Преди да се отправят обратно към щаба в Брезник и да предотвратят обявяването на ротата за изчезнала по време на акция, Христо извика капитана настрана и му върна револвера.
– Кобура ще задържа като гаранция, в случай че решите да ни създавате още проблеми. Да имам доказателство какво е станало снощи.
– Разбира се, друго не съм очаквал. Голяма работа щеше да излезе от тебе, Ица, само да се беше съгласил да влезеш в офицерското училище.
– Войната свърши. Вече няма да има нужда от нас. И не ми се става полицай.
Капитанът се направи, че не е схванал заяждането. Прегърнаха се и се изпратиха. Време беше мирът и нормалното ежедневие да се върнат в Планиница.
Историята, тази проста темпераментна курва, ни учи на едно: всичко е най-далеч от приключило, точно когато си мислиш, че вече няма какво да става.
Лятото бавно се изтърколи и с него като че ли животът се завърна към нормалния си ритъм. После, в началото на септември, който излезе по-горещ, отколкото се помнеше в последните години, пристигна телеграмата. „Христо Лепоев да се яви на тази-и-тази дата в щаба на Пети жандармерийски конен полк в Брезник. Кап. Арнаудов”
– Най-добре да хванеш гората – каза Елена, когато ѝ показа телеграмата и какво пише в нея.
Христо поклати глава:
– Няма смисъл от бягане.
– Предният път, като те извикаха военните, те нямаше осем години – отбеляза жена му.
– Предният път беше друго.
– Винаги е едно и също.
– Не, няма смисъл от бягане – повтори и след това излезе на двора да прегледа дали балите със сеното за зимата са подредени като хората. Знаеше, че са, но трябваше да прави нещо, иначе щеше пак да започне да диша тежко, особено ако жената се разсърдеше или, по-лошо, вземеше да се разреве. Пет години вече бяха заедно и само веднъж я беше видял да плаче, когато майка ѝ и баща умряха от Испанската болест, а те трябваше да стоят горе в кошарите, за да се запазят, и нямаше кой да слезе в селото, за да ги погребе. Тогава едва се сдържа да не се разреве и самият той, без да знае защо. Харесваше родителите ѝ, бяха добри старци, обаче не бяха неговите майка и татко, а също знаеше, че от мъката по умрели полза няма. Не можа обаче да се сдържи да не усети нейната мъка, все едно душата ѝ се разкри пред него като книгите, дето понякога четеше.
Кого лъжеш, запита се, докато гледаше сеното. Разправяш, че няма смисъл от бягане, а точно това правиш. Ако наистина го вярваше, сега щеше да си вътре у дома при жената и децата си.
Когато дойде уреченият в съобщението ден, впрегна каруцата и мина да вземе даскал Павле от тях. Каза му да върне колата и коня обратно на село, ако вземат да го задържат.
– Капитанът май не си удържа на думата да не ни закачат – отбеляза даскалът, докато слизаха по коларския път към Лесковец.
– Може да е бил принуден от обстоятелствата.
– Но даде дума. Не е мъжка постъпка, па дори да трябваше да си нанесе вреда.
– Животът не е черно-бял, Павле.
– Еби му макята на живота – даскалът се изплю на земята.
Можеше да се съгласи с тази присъда.
Казармите на жандармеристите в Брезник се намираха в началото на града. Влизаше се през арка в чест на падналите през войните. Христо подаде юздите на даскала.
– Ако не се върна до час, тръгвай към село. Да не пътуваш по мръкнало.
– А, без такива. Сам няма да те оставям.
– Няма страшно, Павле. Ако ме задържат, все ще намеря как да се обадя вкъщи.
Слезе от колата и отиде при пазача. Каза по каква работа е тука, показа телеграмата. Пазачът му нареди да изчака, да иде да провери. Христо се обърна. Даскала връзваше коня под бряста до чешмата на малкото площадче, дето сигурно го играеше и плац. Кимна му и онзи му помаха, а пазачът се върна.
– Влезте в двора, подполковникът ей сега ще дойде.
Ей ти на, интересно развитие. Каква пък работа има подполковникът да се занимава с междуселски неуредици? Кой въобще беше командир на полка сега? Тях постоянно ги сменяха, откакто свърши войната. Пазачът го въведе в двора. Земята се спече и напраши много тази година. Дано да завалеше скоро, иначе тревичка нямаше да остане.
От сградата, където вероятно се намираше канцеларията му, излезе подполковник Иван Бошкаков. Придружаваха го двама адютанти. Подполковникът бе напълнял от последния път, когато двамата с Христо имаха вземане-даване. Имаше кръгло лице и прилежно сресан мустак, по който вече се виждаха тук-там сиви косми.
– Лепоев – поздрави го подполковникът.
Христо се изпъна, сети се че не носи шапка и спря ръката си, която автоматично тръгна да козирува.
– Свободно. Как си, Лепоев? Остаряваш, май така ми се струва.
– Вие също, подполковник.
– Хайде – подполковникът посочи паркирания в двора мерцедес без покрив.
– Къде отиваме? – не сдържа въпроса си бившият войник.
– Ще видиш. Каквото мога, ще ти обясня по пътя – единият от адютантите отвори вратата на командира, а другият се настани на шофьорското място. – Един много важен човек иска да се види с тебе.
Докато автомобилът излизаше през портала на поделението, Христо видя Даскала. Павле размаха ръце, а Христо му посочи да тръгва да се прибира. Каквото и да ставаше, ясно е, че нямаше смисъл да го чака залудо.
Шофьорът караше като бесен и взимаше завоите безразсъдно, но някак си без да губи контрол над колата. На задната седалка, седнал до Бошнаков, Христо наблюдаваше как полетата хвърчат край тях и цветовете се размазват. Не му харесваше да пътува така. Подполковникът запуши и му предложи пурета и на него. За да се чуват, трябваше да надвикват рева на вятъра и двигателя на мерцедеса.
– Когато Арнаудов ми разказа за какво е била цялата патаклама с картечниците и кой стои зад цялата работа, трябва да ти кажа, че бях малко разочарован.
Христо сви рамене. Старият му ротен командир имаше навика да изнася лекции. Идваше си с чина това, понякога. Иначе не беше лош човек.
– Знаеш ли, имах големи надежди за теб. Макар че по-добре, че си останал неук. Казвам го с най-добро чувство на завист. От тебе щеше да стане добър офицер, а един добър офицер може да ме засенчи.
– Не мисля, че ставам за тая работа.
– Зарежи селската скромност, моля те. И вече не си ми подчинен. Можеш да си го кажеш.
– Казах си го. Не мисля, че ставам за тая работа.
Бошнаков кимна.
– Иначе нямаше да е трудно да те пратим в някоя школа. Говорят, че ще правят офицерско училище сега в София. Ако има нещо, за което съжалявам, то е, че аз не успях да завърша. Ама пак, виж докъде я докарах полуграмотен.
Подполковник Иван Бошнаков бе изкарал няколко семестъра в кавалерийската школа в Сомюр, но заради мобилизацията през дванайсета година трябвало да се прибере от Франция, преди да се дипломира.
– В София ли отиваме?
Офицерът кимна.
– Странни работи стават в тая нашата България. Прецени се, че може да се ползват способностите на умно момче като теб.
Не пита кой го е решил. Отговорът щеше да бъде „отгоре”, а това не значеше нищо. Не пита и с какво можеше той да бъде полезен. Отговорът щеше да бъде, че ще защитава интересите на родината. Това също не значеше кой знае какво.
Пушиха и си спомниха няколко анекдота от войната. Старите хем му дотягаха, хем му стягаха сърцето. Не му се занимаваше с военни глупости, обаче имаше някакво вълнение в тоя начин на живот, който го караше да забрави повечето от неприятните му страни, докато говори за тях.
Отпусна се, пое дълбоко въздух и до София не гледа друго, освен темето на адютанта на предната седалка. Стигнаха за няма и три часа. С каруцата щяха да се тътрят цял ден и после да се наложи да преспиват в някоя страноприемница, преди да влязат в града.
Мерцедесът профуча покрай Руски паметник и навлезе от покрайнините на столицата към градската част.
– София се разраства. Още няколко години да се възстановим от войната и тука ще стане знаеш ли какво хубаво предградие.
– Хубав е градът.
– Виенските архитекти са голяма работа.
Едва не се блъснаха в един зелен трамвай, а докато избягваше катастрофата, шофьорът сече пътя на омнибус-такси. Бакшишът размаха юмрук и се разпсува, ама друго не направи. Гумите скоро засвириха по жълтите павета. Виж, тая показност не можа да я разбере. Златните кубета на „Александър Невски” дето се виждаха в далечината обаче му се струваха хубави.
Забиха пред голяма, представителна сграда. От другата страна на улицата, пред другата, дори по-внушителна сграда, имаше гвардейци в парадни униформи.
– Това е царският дворец, а оная джамия отсреща е археологическият музей. А сега, най-сетне, добре дошъл в Министерския съвет.
Шофьорът им отвори вратите. Христо погледна износените си селски дрехи и се почувства неудобно.
– Можеше да ми кажеш, че ще идваме в Министерския съвет, подполковник.
– Откога пък си толкова притеснителен? Помни, по дрехите посрещат, но ума изпращат.
Влязоха през централния вход, все едно са на парад. Един разсилен ги пита кого и какво търсят и като разбра, ги поведе по коридорите и стълбищата, без да спира да хвърля погледи на селянина. Христо се ядоса. Кръвчицата щеше да му изпие на Бошнаков. Старата униформа можеше да си облече, или костюма. Не се притесняваше какво ще си помислят хората, ама заради дрехите му го гледаха все едно стоят по-високо от него и с най-голямо удоволствие щеше да им прасне по един между очите, че да си паднат на гъзовете и да видят къде точно им е мястото. Опита да се успокои, но не успя. Видяло се, с когото и да е срещата, щеше да влезе ядосан. Така е по-добре. Изглежда, като излезе от село, веднага го емват да го разнасят нагоре-надолу, без да го информират нито какво искат от него, нито къде отива. Така стана и едно време, като тръгна на война. Напусне ли полите на планината и да слезе в полето, губи контрол над живота си. Каква по-добра причина да си стоиш у дома?
Чакаха четвърт час пред някаква врата, докато разсилният се върне да ги повика.
– Недей се дразни от забавянето. После шофьорът ми ще те върне у вас.
Добре, значи няма да ме задържат, успокои се Христо. Мисълта му помогна да се отпусне.
– Няма от какво да се дразня. Цивилните си мислят, че като те карат да чакаш, ще ги сметнеш за голяма работа.
– Смешно е да ги гледаш, като им знаеш номерата.
– Докато със същите номера не ти вземат главата – отбеляза Христо.
– Не те помня като такъв погребален оркестър, Лепоев.
– Вие си имахте своите грижи, подполковник.
Въведоха ги в малка чакалня с плюшени столове, където трябваше да чакат още десет минути и най-накрая ги извикаха в кабинета.
Зад бюрото, с гръб към големия прозорец, дето гледаше към булевард „Дондуков”, седеше кръгъл мъж с мазно лице и щръкнала коса. Направи се, че чете документите пред себе си, докато влизаха, после само кимна, за да покаже, че е наясно, че в стаята има и други хора.
– Позволете да ви представя Христо Лепоев, подпоручик от запаса. Лепоев, запознай се с господин Стамболийски, премиер-министър и министър на войната.
– Приятно ми е, подпоручик. Седнете, седнете – още се правеше, че чете министърът. – Ако искате, пушете. Ей сега приключвам, знаете, работата само се трупа, колкото и усилено да я отмяташ.
Най-сетне ги удостои с поглед. Впери воднистите си очи в очите на Христо, сякаш очакваше мъжът със селските дрехи да сведе лице от неудобство. Докато разглеждаше лицето му, Христо си помисли, че министър-председателят има от онзи тип физиономии, дето те карат да искаш да им правиш разни неща с юмруци и палки, па дала ги оправиш поне малко.
– Преди да преминем към основния въпрос обаче, трябва да узная нещо. Подполковник Бошнаков, разбира се, ми разказа за Вас и от думите му останах доста впечатлен.
Празни приказки. Когато слушаше празни приказки, гласът на събеседника му се отдалечаваше, сякаш двамата са в тунел, но във вагонетки, които се движат в противоположни посоки. Мокрото лице на политика обаче ставаше все по-голямо. Христо не знаеше дали иска да се прозее, или да закрещи. Следващият въпрос го откъсна от вцепенението и накара да застане нащрек.
– На коя политическа сила симпатизирате?
– Господин министър – опита да се намеси подполковникът, но тъпата пазарджишка тиква го прекъсна с жест.
– Е, господин Лепоев? Земеделец ли сте, демократ, или може би прогресивен по убеждения, или либерал?
Христо се намести и креслото изскърца под тежестта на тялото му.
– Смятам, господин министър, че всеки политик може да бъде полезен, стига да поставя интересите на родината на първо място.
– Политически наивен, значи – промърмори под нос Стамболийски и поде с по-висок, закачлив глас – или, много хитър. При всяко положение, все полезни за делото ни качества.
– Позволете да попитам, какво точно е делото?
Министърът на войната отвърна на граматически правилен английски, с отсечен, по-скоро немски акцент:
– От доклада на подполковника разбирам, че владеете чужди езици.
– Разбирам що-годе, когато се говори – отвърна също на английски Христо.
– Вярно ли е, че сте самоук?
Христо сви рамене.
– Забележително. Книжен плъх без книги. Животът на село не Ви понася сигурно.
– Казва се книжен червей. И животът на село ми понася много добре. Харесвам откритото небе.
– И сте смел, и находчив и умен. Освен това, вярвате, че всеки човек трябва да бъде полезен на родината.
– Казах, че всеки политик може да бъде полезен, стига да иска.
Стамболийски го игнорира. Христо се зачуди какво ли ще му направят, ако стане и си излезе. Най-малкото, щяха да го оставят да се прибира пеша. Беше прекалено уморен за подобно нещо. Налагаше се да изиграе уморителния танц докрай.
– Но да не изолираме драгия ни подполковник Бошнаков от разговора – върна се на родна реч министърът. – Чели ли сте вестниците напоследък?
– В Планиница не получаваме редовно вестници.
– Да, да, и сигурно сега сте заети със земеделска работа. Знам аз каква е тежката съдба на селяните. А знаете ли кое е най-лошото? Че разни сили, тъмни, зли сили опитват на направят положението на обикновения, трудов човек още по-нещастно.
Христо можеше да обясни на министъра това-онова за щастието на трудовите хора, но усети как Бошнаков го гледа настойчиво. Бившият ротен познаваше хората и познаваше Лепоев в частност достатъчно, за да прецени, че подпоручикът от запаса е на крачка да избухне.
– През последните две седмици важни фигури в нашия обществен и индустриален живот, така да се каже, получават писма.
– Това не звучи баш зло.
Стамболийски махна презрително.
– Писма с отрова, господин Лепоев. Малък бял прах, дето причинява адски обриви. Капе ти кожата от ръцете, а ако имаш нещастието да го вдишаш, ти се обриват белите дробове отвътре и умираш в адски мъки. Ето, цяла седмица лекарите се бореха за живота на горкия Икономов, тютюневия предприемач, но той си отиде снощи.
Христо се замисли.
– Не знам нищо за отровите.
– Разбира се, че не знаете. Отровата е оръжие на страхливеца и на жената. Един истински мъж не би се занимавал с отрови. Затова и знаем, че не си имаме работа с истински мъже.
Може би, ако го играеше глупав, съществуваше възможност да се измъкне от цялата драма.
– Искате да кажете, че група злонамерени жени опитва да изтрови едрите капиталисти на България?
– Господи, не. Не става дума за банда разбеснели се метреси, а за ВМРО.
– Аха.
– Какво ви е мнението по Македонския въпрос? – продължи изпита по идеологическа коректност Стамболийски.
– Македония е българска, но от комитета се увличат.
– Виждам, че говорите искрено. Но не би имало и смисъл да опитвате да лъжете. Аз съм врял и кипял на политическата сцена и веднага разбирам.
– Христо, – подполковникът се наведе напред и опита да върне разговора в коловозите, – в писмата с отровата има прокламации на ВМРО-то. Заплашват с още по-сериозен терор, който може съвсем да съсипе страната. Канят се да направят покушение срещу царя. Обвиняват правителството в анти-български и анти-македонски дивотии.
– Което е недопустимо – извика Стамболийски и почервеня с професионализма на театрал. – Докато съм жив, Македония е българска. Знаете, че счупих писалката, с която подписах Ньойския договор, нали?
Ако си я наседнал, си я счупил сигурно, помисли Христо.
– Нашето разузнаване знае много добре кой и откъде е пратил писмата – додаде Бошнаков.
– Много опасен човек. Прогнил до мозъка на костите си.
– Въпросният се подвизава под много псевдоними и още от преди войната извършва подривна дейност.
– Чист тероризъм! – подскочи министърът на войната. – Тъкмо се отървахме от Исмаил Хакъ бей и сега, на, втора афера с библиите. Вестникарите вече подивяват! Този човек трябва да бъде спрян.
– Доколкото знаем, истинското му име е Тасе Лерински и е от едно острежко село. И той като тебе е самоук, само дето е химик. Доскоро правеше експлозиви, но очевидно се е усъвършенствал и е минал на отрови. И крайните му вярвания му печелят все по-голямо влияние вътре във ВМРО-то.
– Трябва ни мъртъв – Стамболийски всеки момент щеше да припатка от вълнение, или поне да скъса гласна струна. Биеше по масата и пуфтеше.
– Затова ни трябва доверен човек, по възможност непознат на кръговете в София и на организацията, решителен.
– Който не се колебае да натисне спусъка в правилния момент – тресна по бюрото Стамболийски.
– В пълна тайна…
– Затова няма стенографи и други глупави бюрократи на срещата ни.
– Чакайте сега, – Христо вече усещаше болки във врата от обръщане ту към подполковника, ту към министъра. Последният го прекъсна пак. Размаха един от листовете на бюрото.
– Това тук е секретна заповед от министъра на войната, тоест от мен, за назначението Ви. Негово Величество също е уведомен и съгласен с плана. Разчитаме на Вашата дискретност и няма нужда да ви казвам какво ви чака, ако не оправдаете очакванията ни.
Бошнаков само където не му намигна. Дъртото копеле, естествено, вярваше, че мисията е важна, но и се забавляваше с глупостите на прасето зад бюрото.
– Много се чудехме на кого точно да поверим мисията, когато се сетих за разказа на Арнаудов от лятото и, естествено, веднага осъзнах, че ти, Ицо, си правилният избор. Ние може да оправим с останалите, но мозъкът на операцията трябва да бъде елиминиран не по конвенционалната метода.
– Тоест, искате да ида в Македония и да убия този Тасе?
– Не, не, не Македония – Бошнаков разтегна горната си устна, с което и мустакът му все едно се удължи. – По последни данни, Тасе Лерински е в Александрия.
– А-а, спрете малко!
Нямаше какво да спират. В същата тази среща Христо Лепоев получи тайната министерска заповед, с която на практика постъпи на служба на правителството на Негово Величество на поста наемен убиец на терористи, заповед, за която никой никога нямаше да научи, а ако научеше, замесените щяха да отричат дори под клетва, получи кратък инструктаж, а по-дългия няколко часа по-късно, обратно в кабинета на подполковник Иван Бошнаков в казармите в Брезник и това беше. Също си обеща, ако пак види капитан Петко Арнаудов, да му изтръгне езика, та да не може вече да плещи за хората, когато е обещал да мълчи.
Колата го върна на село късно вечерта. Елена го посрещна на вратата. Трепереше и го прегръщаше. Сестрите му и баща му също дойдоха. Излъга ги, че от армията го викат да излезе от запаса за няколко месеца. Трябвали им ветерани да водят учения на кадети в Ямбол. Преди Нова година щял да се върне. Не, нямало да взима Елена и децата, те ще са си по-добре у дома. Ще им пише редовно.
Вечерта останаха сами със жена си на верандата. Времето ставаше студено, но по-студено му беше в душата. Може би по-добре наистина щеше да бъде да хване гората, когато получи телеграмата.
Гледаше лицето на Елена и чувствата вътре в него бушуваха и блъскаха и съскаха. Решен беше да свърши работата, за която са го извикали в служба на родината, ядосан беше на родината, че има нужда баш от него, мразеше Стамболийски и Бошнаков, дето го насадиха, но най-вече го беше страх. Не искаше да се отделя пак за бог знае колко време от родния край, за да гони македонци в Египет. Толкова го беше страх, че пак започна да подскача вътрешно при най-малкия шум. Гледаше Елена и искаше да я хване за лицето, да я целува и да ѝ казва, че всичко ще бъде наред и ще се върне, искаше тя да го хване за лицето и да му каже, че всичко ще бъде наред и няма защо да се притеснява, те ще се оправят, но по-добре да се върне навреме за раждането на това им дете, този път тя знае, че ще е син и трябва баща му да го хване, като се роди. Искаше да го целуне по страните, докато ридае, та дано му олекне поне малко и със свежи сили да се заеме с мисията, та да я приключва по-бързо и да се прибира. Реши, че като свърши всичко, ще започне да ѝ ги приказва наистина тия работи.
– Защо чак в Ямбол? – пита само тя, без да иска отговор.
А отговорът беше: когато излизаха от министерския съвет и се качваха в колата, Бошнаков го гледаше толкова гузно, че чак не му отиваше на униформата:
– Прощавай, че те забърках в цялата тази история, – подаде му пак пурета, като потеглиха. Христо отказа. – Наистина смятам, че това е важна задача и наистина смятам, че само ти можеш да я свършиш. След Букурещ, това ще е фасул.
– Ако се бях изучил, нямаше да се налага да се занимавам с политически убийства – философски отбеляза Христо. Не му пукаше, ако шофьорът и другият адютант чуят, макар че сигурно нямаше, заради вятъра и мотора на мерцедеса.
– С други глупости щеше да се занимаваш. От всички тия интриги не съм застанал на едно място повече от година. Знаеш ли, че господин министърът ме мести? Сигурно, за да съм по-далече от столицата, че да не съм опасен, ако се раздухат нещата. Другият месец ставам командир на Четвърти полк. От Ямбол трудно ще намери по-забатачено място, където да ме прати.
– Моите съболезнования.
Офицерът пусна колелце дим, но въздушното течение го развали бързо и даже вкара малко в окото му.
– Хитра лисица е Стамболийски, и опасна. Но за ВМРО-то е прав. Трябва да се ликвидират.
– Сигурно е така.
– Но и той не е за подценяване. Лисица и шопар в едно, личи си, че идва от полето.
Бошнаков произлизаше от Предбалкана, от Горна Оряховица, което не го правеше точно планинец, но определено не беше и тиква. Затова се разбираха.
– Ще му резнат главицата и на него, само дано да съм жив да го видя – позволи си да се размечтае подполковникът, докато автомобилът вдигаше облаци прах на излизане от София.
Три дни по-късно Христо получи телеграма с чаканото потвърждение за отпътуването, след пет тръгна за Цариград и после по установения маршрут с крайна точка Александрия, Египет, с инструкции да ликвидира Тасе Лерински на всяка цена.

_______________________

* – Отделни парчета на пъзела на тази история бяха намерени, благодарение на неоценимата помощ на Кирила Андонова от музея в Радомир, Владко Стефанов от Държавния архив – Перник, а също и на няколко оцелели през поколенията версии на една и съща семейна легенда.

Милен Миланов в „Кръстопът“.