Разговаряхме часове наред и когато вдигах телефона и долепях профилната му снимка до ухото си, имах усещането, че мушвам във врата си невидим контакт, който ми позволяваше да се свържа с неговото съзнание. Когато гласът му прозвъняваше, усещах как протича електричество.
  Исках да му споделя, че разполага със сила, която може да запазва равновесието в цяла слънчева система, гравитация, на която нищо не може да устои. А също че се чувствам разголена, когато разговаряме, защото той наистина ме вижда. Че мога да му доверя всичко и той ще разбере не само върха издигнат от думите ми, но и цялата ледникова шапка, която го покрива.
  Само след няколко дни бях готова да му кажа колко се радвам да го чуя, защото наистина се чувствах така. Бях толкова щастлива, че дори се усещах красива.
   Е, добре е, че не му казах нищо от това.
   Защото наум вече неведнъж бях разигравала подобен фарс.
   Знам си, че сърцето ми е сярна киселина, а той беше капчица вода, попаднала върху него.
  Срещнахме се на летището. Пътувах към Амстердам за интервю и пристигнах на Отопен много рано. Беше януари, улиците бяха покрити с мръсна киша, а трафикът беше истински ад, по тази причина реших да тръгна призори. В края на краищата пристигнах толкова подранила, че седнах в едно от кафенетата. Сложих си слушалките на ушите и в продължение на повече от половин час гледах едно предаване на телефона си. Постоянно се усмихвах, понеже тематиката беше забавна. Щом свърши, вдигнах очи от телефона и го видях на масата отпред. Седеше леко извърнат към мен, гледаше ме и също се усмихваше.
  На контролния пункт изостана зад мен, но се нареди на същата редица. Наблюдаваше ме от разстояние. Взираше се в мен през рамката на скенера, когато една жена с униформа опипа банелите на сутиена ми.
  В чакалнята при изхода пак изникна на един стол пред мен. Стана ми леко странно. Но поне вече не ме зяпаше. Беше си извадил книга и четеше. Остави ме аз да го гледам. Изглеждаше с около петнайсет години по-голям от мен, но много запазен, висок и атлетичен, а погледът му беше изпълнен със светлина. Запитах се дали пък не е чужденец. Опитах се да отгатна откъде може да е. Но тази игра е много несигурна, защото външността не носи етикети.
  Когато се качвахме на самолета, за около десет минути забравих за него. Настаниха ме до прозореца, до един от аварийните изходи, а стюардесата веднага дойде да ми обърне внимание и да ме попита на английски дали се чувствам конфортно там. Отвърнах твърдо „yessss” и удължих крайното „с“, за да се почувствам по-уверена. После се залових да проуча внимателно инструкциите по вратата: как трябва да се издърпат ръчките и как да се изтласка вратата навън.
    Наясно съм, че в спешни ситуации замръзвам.
  Но имам огромно доверие в пилотите. Зная, че са били поставяни на тестови изпитания многократно.
   И все пак е добре да помня, че трябва да изтласкам вратата навън към крилото.
  Когато останалите пътници започнаха да затварят кутиите за багажа отгоре, го зърнах да се приближава и да предлага на момчето до мен да се сменят. Покани го да заеме неговото място, зад завесата на втората редица, където в билета беше включен и топъл обяд.
  – Ще ми направиш огромна услуга, приятелю, бих искал да седна до колежката си.
  Момчето отиде.
 Спекох се и забих поглед в прозореца. Но той можеше да види по лявата ми буза, че се усмихвам.
  Беше си красиво начало. Отказа се от топло ядене, за да седне до мен.
  Такава решителност не бях срещала при никого. Никое момче не беше вземало светкавичното решение, че иска да положи лакътя си до моя върху облегалката за ръце между столовете, да усети топлината на ръката ми, а пък аз за първи път не се дръпнах като опарена, щом се докоснахме.
  Минаха няколко секунди, през които никой от нас не знаеше как да започне.
  – Добре е, че съм до аварийния изход – подех аз.
  – Ще ти помогна да отвориш, ако стане нужда – отвърна ми той.

Превод: Лора Ненковска




  Лавиния Бранище е родена през 1983 г. В Браила. По образование е филолог. Дебютира през 2006 година със стихосбирката Истории с мен, следват книгите с кратки разкази Пет минути на ден (2011 г.) и Бягство (2014 г.). Първият ѝ роман – Вътрешен нула излиза през 2016 г. и е преведен на немски и полски, като по неговия текст и в Полша, и в Германия са направени театрални представления. Вторият ѝ роман Соня вдига ръка излиза през 2019 г. И двата ѝ романа са отличени с наградата за най-добра прозаична книга Внукът на Торо.
   Лавиния Бранище пише и много успешни детски книги.

* Представяме ви – по инициатива и в превод на Лора Ненковска – румънски авторки, номинирани за наградата за женска литература „София Надежде“.