(…) Всичко започна преди няколко месеца. Една вечер, както си седеше на дивана във всекидневната, под етажерката, където беше подредил книгите на всички южноамерикански писатели у дома – ще ги сложа всички тук, за да са лесни за намиране – татко започна да хълца. Гледах как коремът му подскача нагоре-надолу, докато устните му се впиваха една в друга, както две тела се сливат в спасителна прегръдка. От време на време брадичката му се овлажняваше от струйки стомашен сок. Кризата продължи цяла нощ. На следващата сутрин мама го отведе в болница и го остави, за да го оперират. Бил получил заплитане на червата и затова го хванало това дяволско хълцане. Това се случи през ноември. Сега белегът от операцията, който сякаш разполовяваше татко, започна да избледнява и доби цвета на лицето на живеещо в непрекъснат глад дете. Татко също вехнеше. Кожата му пожълтяваше като листата през есента, а пък той или не се докосваше до храната в чинията, или повръщаше всичко, което беше сложил в устата си, с хълцане и кашлица, които ме караха да мушвам главата си под възглавницата и да затаявам дъх. Бях му купила оттам, от чужбина, чифт тиранти, понеже виждах, че панталоните му непрекъснато падат. Тиранти в черно и червено. Взех ги от Монопри. Той се зарадва и по лицето му пробяга посърнала усмивка, разкривайки нездраво обезкървени венци. Седеше на мястото си, на дивана във всекидневната, наклонил главата си леко на една страна, сякаш искаше да си отдъхне върху собственото си рамо. Значи там отседна при приятел, така ли? Аз самата му казах, когато им се обадих първата вечер, за да им кажа, че съм пристигнала успешно. По-добре ти да ми кажеш, отколкото да научавам от чужди!, така ме учеше. Затова просто му казах. И какво? Нищо ли няма да ми разкажеш? Напротив, тати, ще разказвам. Вече не помня какво му надрънках. После той си легна, а аз отидох в кухнята и си извадих едно от онези френски млека, което изядох със затворени очи, напълно отнесена. Мама седеше на стол до мен, потънала в мълчание. В даден момент стана, взе лъжичката от ръката ми, за да я измие. Изтръгна се едно дълбоко „ех!“ – като че само за себе си, тя прибра лъжицата в сушилника и посегна да загаси лампата.
В продължение на една година пишех ежедневно на франсето. Писмо след писмо. Мили Ф., надявам се, че си добре. При мен… И после изреждах всевъзможни дреболии, само за да отвлека вниманието му от онова начално мили или пък точно обратното, да го обвържа с тази дума, да го накарам да реагира по някакъв начин, да ми отговори, поне да го предизвикам, ако не можех да го накарам да се разкрие. Онова, което не ми беше ясно е, защо, по дяволите, ми каза, че ме обича. Но не в мига, когато вдигаше слиповете си от земята, за да стане от леглото и да ме целуне, а едва на следващия ден, когато беше обут в дънките си. Тогава се прилепи до мен, а аз избрах да затворя очи и да му повярвам. Отилия ми каза, че го е казал само, за да спи с мен.
А татко ставаше все по-блед, уморен и досаден. Ядосваше се, че плача от тъга по другиго, а не от съжаление към него. Но няма как да ти е жал за някой, който е по-голям от теб. Няма как.
Точно през този период, в една от вечерите, мама ми каза, че татко ще умре. Извика ме в кухнята, накара ме да затворя вратата, че да не се разнася мирисът на праз из къщата и го изрече така, сякаш четеше указанията по етикета на някоя консерва: баща ти е болен, има рак и се очаква да умре към есента. Е, може и да не ми го е казала по този начин. Може пък да ме е прегърнала и да се е разплакала. Само дето аз усетих случката като сцена, в която майка ми прочете текста си от някакъв невидим екран. Втурнах се в стаята си и писах на французина. Ето че накрая имах повод да му разкажа нещо ужасяващо, което той би могъл, ако желаеше, да използва като претекст, за да ми отговори. Не беше задължително да ме обича. Можеше само да ми пише, че съжалява. Поне мъничко. Изразено в няколко думи. За да ги покажа на Отилия, да види тя?!
Превод от румънски: Лора Ненковска
Йоана-Мария Станческу е родена през 1975 г. в град Букурещ. Завършила е френска филология в родния си град. Работи като редактор във френската редакция на Радио Ромъния Интернационал. Настоящият фрагмент е от дебютния ѝ роман „Всичко, което обещах на баща си“.
* Представяме ви – по инициатива и в превод на Лора Ненковска – румънски авторки, номинирани за наградата за женска литература „София Надежде“. Книгата на Валентина Шчербан е издадена от издателство Тракус Арте (Букурещ, 2019 г.).
