„еднаистория“ от Джипи (псевдоним на Джан Алфонсо Пачиноти), превод – Нева Мичева, визуална адаптация – Кирил Златков, редактор – София Несторова, изд. „Жанет 45“,2020 г.)


  Живея в Белгия – страна, в която комиксите са част от националната култура. При все това, до момента самата аз не се бях интересувала от графични романи, с две изключения. Едното е свързано с преместването ми в Льовен като студентка – помня колко учудена бях при първия сблъсък с библиотеката на един от съквартирантите ми. До учебниците по право, романите и поезията, изпъкваше и тежка лавица с комикси. До тогава моята представа за комикси се заключаваше в Тинтин или пък Marvel, т.е. или истории за деца, или пък такива, които изискват специален интерес. Съквартирантът ми даде назаем негова любима графична новела за Рембо – да ми покаже, че може една сериозна история („за възрастни“, ако щете) да се разкаже и така. Второто лично изключение е поредицата “Les Cités obscures”, илюстрирана от белгиеца Франсоа Схойтен. Измислен свят, в който хората живеят в градове-държави, всеки един от които се е развил по свой собствен начин и се отличава със свой собствен архитектурен стил. Схойтен е силно повлиян от ар нуво, а рисунките му за пръв път ми разкриха комиксите като визуална наслада.
  Получих „еднаистория“ като подарък от издателството срещу ангажимента да споделя честното си мнение за книгата. Благодаря сърдечно, Манол Пейков!
   Ето какво открих:

   – „еднаистория“, разбира се, не е просто една. –

  Преброих шест истории, а знам, че има и други – разлистени сред ясно отличимите. В книгата двете основни линии на разказа са разпадът на един писател и оцеляването на неговия дядо по време на Първата световна война. Но още – как е създадена картечницата, разбиването на едно семейство, едно митологично обяснение за това как лицата на хората са придобили вида си – нашите скули, хлътнини, бразди и бръчки, и един непрестанно течащ коментар за времето, пътуването във времето и паметта, не изведен буквално и натрапващ се, но пропит в ритъма на разказа и в илюстрациите. Структурата на книгата е фрагментирана, в началото на четенето дори замайваща. Почти вита стълба, но по Ешер. Почти някоя от онези приказни орехови черупки, в които има светове за разплитане. Картините се надграждат, включително чрез повторенията на образи, с наслояване на ключовете към линейната история – която сами трябва да си сглобим в края, при една жестока съпоставка между живота на дядото и този на неговия внук. Комиксът се чете бързо, за половин час. Но изисква препрочитане, бавно и внимателно.
  Полифонията е и в изразните средства, в звученето. От една страна илюстрациите в своята подредба напомнят джаз; имат собствен ритъм и заплитания. Акварелите са зашеметяващи, скиците, макар и не тaкa впечатляващи (поне според личния ми вкус), изпълняват отредената им роля в общия диалог. От друга страна текстът, при все краткостта си, носи мощта и на роман, и на поезия. Не очаквах да го сторя, но си извадих немалко цитати. Накрая, текст и рисунки са обединени майсторски в третия, общ план – комиксовия. Има танц; има игривост в съчетанието на цвят и думи. Аха-аха и ще се чуе звук, аха-аха и ще се раздвижат.
  Кой е центърът на историята? Семейството – Паметта – Времето – Загубата – Контролът (на това извън нас/ на самите себе си) – Тъгата – Прошката (включително към себе си).
   Обичта.
  Не бих желала да обема тук всички преплитания между истории, не бих рискувала да отнема удоволствието от чуждите читателски разплитания на лабиринта. Затова ще се спра повече на Силвано Ланди. Писателят, който губи разума си около петдесетата си годишнина, скоро след развода си. Впрочем, хубаво е да се знае, че самият Джипи създава тази книга след като изживява криза, последвала внезапния му, огромен, сравнително късен успех като автор. „еднаистория“ е книгата, с която отново започва да пише и рисува.
  Името Силвано Ланди ми напомни за Майкъл Ланди. Не намерих потвърждение дали това е било нарочен избор, но съпоставката между двамата ми се струва интересна. През 2001 г. Майкъл Ланди прави арт-инсталацията „Break down”. В течение на две седмици систематично унищожава всичките си материални притежания – паспорт, бебешки снимки, дрехи, коженото палто на баща си, оставено му за спомен. Мисля, че за пръв път научих за тази история от Албена Тодорова в сборника „Куфара на брат ми“ (2015, изд. ICU). Албена разказва за емиграцията и сравнява чувството, което Ланди, предполагаме, е изпитал, с това да заминеш. Ще я цитирам: „Всяко местене в чужбина по малко ни връща към копнежа на Ланди по непритежаването и по малко копае, дълбае и променя руслото на вододела между спомени и забравяне.“.
 Силвано Ланди също преживява – или създава – своя Break down. Копнеж към непритежаването, но непритежание на самия себе си, почивка (емиграция?) от себе си и отговорността към себе си и другите. Намерен е в неадекватно състояние на един плаж, приет е в психиатрично отделение. За разлика от Майкъл Ланди, Силвано не се лишава от историите – напротив, през целия му живот писмата на дядо му от фронта са били сред най-ценните му притежания. В умопомрачението му историите остават ярки и фрагментирани, не му дават мира. Рисува маниакално два образа – сухо дърво с множество тънки клони и неонова бензиностанция; и двете неща, откриваме, са свързани с живота му, с живота на дядо му Мауро, с разпадите и загубите, с извора на болката, а мисля си, все пак, и със светлото, с лековитото – с прошката, с обичта. След два месеца настоява да излезе от психиатрията. „Какво се промени? Какво проумяхте?“, питат го лекарите, а той отговаря: „Мисля, че няма нищо за проумяване. Просто бях много изтощен.“.
  Първото ми впечатление от корицата, бе за Slenderman – Торбалан от детските ни кошмари. Като асоциация това е доста буквално, разбира се, но ми се струва точно в контекста на книгата и с оглед историята на Силвано. Борбата със себе си като борба с детските кошмари, с прахта. Къде е този, който ще ги разпръсне със светване на лампата? Сигурността, че да, има някой, който да разсее тъмното, действително си отива безвъзвратно след една определена възраст, но, бих казала, далеч преди възрастта на Силвано. Може би в онзи момент (в ранните двайсет, а и преди това, според личната съдба), когато откриваме, че ние сме се превърнали във възрастни и трябва да даваме отговори? А отговорите не идват лесно, никой не знае особено много, трябва да се преструваме малко или много на пораснали.
  Силвано разказва на отчуждената си дъщеря за оформянето на човешките лица, които навярно са били съвършено гладки в зората на човечеството. Оформя ги „(…) първата сълза. Първата, която после хилядолетия наред текла и браздяла, и дълбала, и ваяла нас. По бузите се появили ръбове и жлебове, и речни корита, русла за плач. Ъгълчетата на устните – меки бентове, крехки прегради – скоро поддали… А тя не, спирала докато не придала на човешкото лице днешния му вид.“
  Тази митология се свързва органично и с разказа, който „отваря“ книгата: „Чуй ме. Ако една нощ момчето се сепне в съня си – стане – и по силата на някакво чудо/ проклятие се види в огледалото с лицето, с кожата не на своите 18, а на 50 години ще умре/ повърне. Но истината е, че секунда след секунда то ще се плъзга надолу с години, десетилетия, вечно залисано с нещо друго… И един ден, вече не на 18, ще стане… Ще иде пред огледалото в банята и ще намери отражението си за съвсем не лошо при тези обстоятелства.“.
  Не бръчките, а натрупаната ненавременно печал (сълзите), печал, която идва с опита на години и години живот, е това, което ще изплаши осемнадесетгодишния, когато погледне преждевременно остарялото си лице в огледалото; поне така сякаш мисли Силвано. Сред пропуските му, обаче, е непризнаването на тъгата на младостта. Той констатира: „Ти никога ли не си плакала, дъще? Не. Лицето ти е гладко. Не си плакала ти.“. Дъщеря му е лаконична в отговора си: „Напротив. Просто не си обръщал внимание.“.

   – „еднаистория“, разбира се, е просто една –

  Макар да е богата на разкази, и то особено за семейството и паметта, а и при все, че е терапевтична по някакъв начин за самия Джипи, това не е анекдотична творба; тя излиза извън индивидуалната история и позволява много по-широко разпознаване. Така я определи и Нева Мичева при официалното представяне на комикса: „разглежданите теми не са банално единични – те не засягат отделния човек в неговия бит, а всички нас в нашето битие“.
Впрочем, ще ми е любопитно да съпоставя „еднаистория“ с друга книга, която тъкмо започнах да чета, но съм все още твърде в началото, за да коментирам – „В памет на паметта“ на Мария Степанова (2019, изд. „Жанет 45“). Именно това естествено желание за съпоставка на комикса с роман от над 500 страници, ми се струва важно. То показва, че – поне в моя частен опит с книгата – „еднаистория“ се чете далеч отвъд представата (а и предразсъдъците ми) за това какво е комикс. В този смисъл, оставя ме още по-заинтересована да намеря други, подобни по сила на илюстрациите и текста, комикси. Адмирации към екипа, стоящ зад изданието на български език!
  Ще завърша с цитат от едно от писмата от фронта на Мауро, дядото на Силвано. Тази книга е крайно тъжна, да, но свети.
„Небето сияе със собствен блясък. Питам се, любов моя… откъде идва тази светлина? Не е от звездите – твърде са далече… Не е и от луната – никаква я няма. Може би там, горе, светят желанията ни? И сърцата озаряват небето с надежда? Или са нашите семейства със своите молитви? Децата ни. Ти.“

   
Теодора Лалова в „Кръстопът” и в DICTUM.