Досущ онзи, който навикът каза, че си,
ти вървиш и се прощаваш с изправения гръб,
с дългата коса, с ръцете, които са прегръщали една жена
и още една, и още една,
с езика, който е описвал елипси по бялата кожа на паметта.
Ти вървиш и не признаваш, продължаваш
да не признаваш колко желаеш
да легнеш под това червено небе на разтопената пролет,
колко те ужасява, колко те боли,
боли те в очите и в колената, и
в сънищата те боли
това небе.
А как само искаш да свикнеш с него.
Да влезе в теб, да тръгне по кръвта ти,
да задиша с теб, вместо теб, отвъд теб,
да свикнеш с онзи, който строшава
границата на собствения навик.
Посветен на ежедневните откази
да бъдеш някой друг,
ти вървиш.
Стихотворението е включено в издадената от издателската група на „Арс“ и Scribens двуезична книга с поезия и фотографии на Теодора Лалова „В такива следобеди“.
Теодора Лалова в „Кръстопът” и в DICTUM.
