докато разресвах косата на своята барби която говори
глупости, донесена от емиратите където майка ми
работеше като преводач, носеше дълги рокли и
тихо мърмореше под носа си за феминизъм, някоя си емина
гризеше кори от картофи, ходеше с вълнените си
чорапи по горещи камъни и питаше
майка си къде са ѝ братята, къде е баницата, откъде се
чуват пушките, ще ходи ли утре на училище. шоколадите
които ядях всяка събота сега плащах с това че
някоя си силна емина отгледа две деца, завърши
университет, бори се за човешки права и в същото време
храни майка си която ѝ остана докато аз страдам
от лятната жега, през зимата загрявам стаята до
изнемощаване, любовта я разбирам като смърт а смъртта
не я разбирам и мисля че тя вече никога никого няма
да застигне. често изненадвам сама себе си. мислиш ли че на теб,
курво, ти е по-трудно? каква е всъщност разликата, ти видя
баща си върху мраморен паметник с десния му крак във мрежата на
футболна врата, аз видях тръба която източваше
мозъка на гара джорджевич в стая 38 (в легло
твърде близо до пролетта на болничния прозорец).
всичко щеше да е по-лесно само миналото ни да беше
достатъчно гъсто. обичам те, прости ми, на нощта са ѝ
прошепнати тези тежки изречения, нищо повече.
Превод: Левена Филчева
Ана Мария Гърбич в Кръстопът.
Сред другото, казано за книгата в „тоест“, Марин Бодаков писа:
„Нейната поезия представя свидетелства за раздробеното съзнание на поствоенния човек, за когото обаче войната никога не приключва. И паметта за нея е навсякъде.
Много болезнени стихотворения, чиито отговори на моите въпроси са в интимното, в микроскопичното.
„ако сме щастливи дори не трябва да
разбираме защо се е появил този свят„.