Не беше ли същият, който мечтаеше за яростта на пороя,
за божествена ярост –
повече спектакъл, отколкото наказание.
Който една зимна нощ посочи небето
цялото в пурпур и стана единствен
свидетел.
Който плашеше момичетата с тези черни очи,
на когото дърпаха ушите,
за да изтеглят демоните.
Не беше ли същият, който
в красотата на младостта не долавяше безличието си,
който с първото си лице се опитваше да позира.
Който знаеше истината, който забрави истината,
за да научи друга.
С когото се шегуваха, че има нещо изцапано
на душата си,
който се пресегна да я почисти,
но чие ляво.
Видях те в рейса, носеше предпоследното си лице
като покана за белег.
Не беше ли същият, който понасяше ударите,
за да стане цялостен, който не разбра,
че е цялостен от самото начало.
Който уби невинността си,
за да не остане невинност за убиване;
който тогава остана без нищо.
Видях те в стъклото на рейса, под толкова облаци,
че бяха запалили лампите.
Не беше ли същият, който гледаше прозорците
и искаше да живее на всеки етаж,
във всеки покой,
освен своя;
който събираше отчаяни сувенири от себе си.
Видях отражението ти в стъклото,
стори ми се, че ръмиш.
Никола Петров в „Кръстопът“.
Никола Петров в DICTUM.