Невена Митрополитска: Този роман започна от една травма от детството

Публикувано от на ноември 4, 2021 в 8:38 am.



  За днес, в 18:00, в главното фоайе на Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“, е насрочена премиерата на новия роман на Невена Митрополитска – „По релсите“, който ще бъде представен от проф. д-р Амелия Личева. Събитието се организира от клуб „Писмена“ към библиотеката, с подкрепата на издателство „Жанет 45“. За утре (5 ноември) е насрочена и премиерата на романа в Пловдив: от 18.00 ч. във Винтидж кафе (ул. „Гладстон 15“, в Дома на културата „Борис Христов“).

  Предлагаме ви разговора на Ренета Бакалова с Невена Митрополитска, състоял се на 3 ноември:



Забелязва се, че в творчеството си се интересувате по-скоро от съвремени теми: например в предходния Ви роман – „Дарът“ – засягате въпроса за инвитро процедурите. Кое е оново, което Ви изкуши в последната си книга – „По релсите“ – да лавирате между един сериозен исторически пласт от миналото и съвремеността?

– Една ученическа екскурзия, която ми се случи, когато бях в 9-и клас. Със съученици отидохме в Полша и Унгария. В Полша едно от местата, които посетихме, беше Аушвиц. Тогава онова, което видях, остана в мен като травма. Именно тази травма стана повод да напиша този роман.

Езикът в романа е много подвижен. От една страна е възрастната героиня от еврейски произход. Тя говори много по-меланхолично, на места дори поетично. От друга страна е внучката тийнейджър, която се изразява много по-ежедневно и директно. Трудно ли беше да съчетаете толкова на пръв поглед несъвместим и различен начин на писане?

– Не бих казала трудно. По принцип, когато пиша, се настройвам – както един актьор влиза в роля, така аз влизам в героя си. И тогава все едно съм възрастната Ребека или момичето Мая. Този преход между двата стила не се случва в рамките на един ден. Психическата ми подготовка преди да седна да пиша осигурява възможността това да се случи.

Времевата линия, проследяваща три поколения жени е много интересна. Умишлено ли избрахте да пишете така или това се случи в процеса на писане?

– Случи се в течение на процеса на писане. Исках да имам представители на две поколения, да говоря за диалога между тях, за диалога между бабата и внучката. Но докато пишех осъзнах, че трябва да стане дума и за междинното звено – майката на момичето, която е дъщеря на възрастната жена. Повествованието обаче не се води от нейна гледна точка, а само от позицията на другите две героини.

Струва ли Ви се, че най-младото поколение, в книгата негов представител е внучката, няма достатъчно познания и разбиране за това какво е било миналото? Сякаш това, което чува, е като някаква история от друг свят.

– Да, точно така се получава, дори и с предходното поколение. Трудно е да си представим какво е било. Ние гледаме филми за войната, четем книги за Втората световна война и трудно можем да си представим, че живеем в същия свят, в който са се случили тези неща. Сякаш това е съвсем друга част от битието. Да, имаме исторически сведения, но те са много сухи, академични и не можем да усетим какво е било изживяването. Затова се надявам с този роман хората да могат по-образно да си представят какво е било да живееш при тези условия.

Беше ли Ви трудно да пишете по тази тема така, че да не звучи твърде емоционално? Питам Ви, защото се усещат уважение и сдържаност, въпреки всичко по никакъв начин не съдите.

– Трудно беше. Аз съм емоционален човек и стилът ми е такъв. И ако Ви се е сторило, че се усеща дистанцираност, то наистина съм положила усилия това да се случи.

А имало ли е моменти, в които Ви се искало да намалите тази дистанция и нещата да звучат по-сантиментално? Или смятате, че на книгата ѝ е нужна тази умереност, за да бъде достатъчно обективна?

– Аз се боря със себе си да намаля емоцията, така че това е съвсем осъзнато усилие. Тя пак звучи емоционално, но съм се постарала да не изпадам в сантименталност. Дано съм го постигнала.

Как точно избрахте какви да са темите, които вълнуват Мая, най-младата героиня? Сложно ли беше да пишете за неща, които са толкова актуални? Споменавате например употребата на забранени вещества и влиянието на социалните мрежи върху младите.

– Не ми беше трудно, важно е една тема да ми е интересна. Ако е такава, намирам начин да се усведомя за нея. Информирах се с интервюта, четох форуми. Стига се до това, че трябва да си представя, че съм от това поколение, в тази роля и контекст.

Какво изискваше подготовката за историческата част от книгата? Беше ли времеемко?

– Доста време отне. За съжаление аз късно започнах да пиша този роман. Казвам „за съжаление“, защото хората, участвали в тези събития, са вече много възрастни и повечето от тях починаха. Както и човекът, когото основно интервюирах. Трудността идваше от това, че сложно намирах хора, които могат да си спомнят тези събития. Но от друга страна бях улеснена от факта, че тази история е много добре документирана. Например след като прави „Списъкът на Шиндлер“, Спилбърг създава една фондация, чиято цел е да се запазят спомените на тези хора и се правят много видео интервюта. Това е много богат фонд. Има и един голям сайт с много писмени интервюта. Има разбира се и много книги. За мен беше по-важно да чуя какви са били впечатленията на хората, личните спомени.

Друго, което е много интерсно в тази книга е, че тя не просто описва отминали събития, не просто разказва, но се забелязва един фин психологизъм. Как успявате да пишете точно по този начин, да се вглеждате в героите сякаш ги изследвате, а не просто да предавате някаква история?

– Това е най-голямото предизвикателство и това е, което най-много ми харесва в писането на романи. Колкото по-отдалечен е човекът като личност от мен, толкова по-интересно ми става. След това събирам информация от различни източници, включително научна литература, за да разбера какви са тези явления. Сега има много блогове и форуми, в които хората споделят емоциите си и аз разговарям с такива хора.
След като събера информацията, както вече споменах, както един актьор влиза в роля, така и аз трябва да вляза в образа и все едно, че влизам в кожата му и съм друг човек. И това е най-вълнуващото в писането на книгите. Поне както аз го разбирам.

Друго което ми се струва важно да отбележим е, че в трите си различни книги работите с трима различни редактори. Това по-обогатяващо ли е за Вас?

– Всеки редактор има своя стил и този стил има своите плюсове, може би има и своите минуси. Въпросът е човек да вземе колкото може повече от всеки редактор. Да, обогатяващо е, първият ми редактор например ме научи да се саморедактирам. Тогава предизвикателството пред един редактор, който и да е той, е да направи така, че фразата да звучи най-кратко, аз научих това и следващите редактори вече имаха по-други предизвикателства. И от тримата си редактори съм много доволна и мисля, че успях да извлека много от тях.

Има ли някаква крайна идея, крайна цел, която искате да постигнете с тази книга, или пък вярвате в интерпретацията и личното усещане на всеки, и по-скоро искате да бъде четена по този начин?

– Да. Аз вярвам, че тази книга се дописва от всеки читател и предпочитам да не казва какво е искал да каже автора. Нека читателите сами да намерят своето. И забелязвам, че когато хората говорят за даден роман на всеки му прави впечатление нещо различно. Един ми казва, че най-много го е развълнувала една сцена, друг друга сцена, един е извлякал едно, друг друго и това е чудесно. Аз просто слушам и виждам как романът ми се дописва от всеки читател.

Един малко банален въпрос, но след тази книга планирате ли следваща?

– Оказа се, че аз не мога без да планирам следваща. Вече не мога да си представя живота без да пиша. Късно започнах да пиша и трудно си позволих да го правя, защото си мислех, че е лукс, все пак трябва да се оцелява в този живот. Обаче след като си дадох това разрешение, вече функционирам на два режима – единият режим е, когато се справям с ежедневието, а другият е този ментален свят, когато мисля за някой сюжет. И вече сцени от следващия роман идват към мен. Но още ми е рано да казвам за какво ще става въпрос. Свързано е с не много далечното минало, да кажем социализма, предполагам че ще остане това и да видм дали ще го осъществя.

Тоест бихме ли могли да кажем, че занапред също ще се интересувате от миналото и важните исторически теми? Или по-скоро ще се опитвате отново да направите нещо като хвърляне на мост между миналото и настоящето?

– На този етап не ми се връща много далеч в миналото. По принцип сега, след като написах този роман, който не е изцяло исторически, аз започнах много да уважавам писателите, които пишат исторически романи, защото е изключително трудно. Както например аз влизам в една друга епоха и го има риска всяко нещо, което напишеш, да се окаже гаф. Примерно „Той взе пепелника“, а може да се окаже, че не е имало пепелници тогава. Непрекъснато очаквах някакви опасности и това ме разсейваше от основната ми задача да предам чувствата на героите. Така че не ми се ще да се връщам по-назад от времето, в което съм живяла. И мост с настоящето е винаги добре да се прави. Но това може да стане и с по-близкото минало.

Темите, за които пишете, са много разнообразни. Има ли такава, за която все още не смеете да пишете?

– Не, няма такава тема, тази тема ми беше такава, но не знам да има друга. Но тази тема я нося в себе си, както споменах, отдавна. И преди да започна втория роман се колебаех дали да не започна този. Но реших, че все още не смея да се захвана с това, защото темата е много важна, много болезнена, свързана с близки хора. Това се оказа грешка, защото докато стигна до нея някои хора починаха.

А чувствате ли се много променена като автор от първата си книга досега?

– Сега съм по-обиграна стилистично. Сега, когато предлагам ръкопис на редактор, той е много по-готов стилистично, тъй като се научих да се саморедактирам. Но, както споменах, опитвам се да притъпя високата си емоционалност – когато писах първия си роман, не си давах сметка, че е така.

А има ли страх от типа на този, че искате да надскачате себе си във всяка следваща книга?

– Да, има го този страх и е много силен между другото. Даже като започнах да пиша втория роман не смеех. Но просто трябва да се започне. Започването е най-трудно. Но след това вече потръгват нещата.

Поръчайте си романа „По релсите“.



   Невена Митрополитска е родена през 1969 г. в София. Завършила е руска и английска филология в СУ „Св. Климент Охридски“, библиотекознание и информационни науки в Университета на Монреал. Автор е и на романите „Анна и планината“ (2015) и „Дарът“ (2019). От 2002 г. живее със семейството си в Монреал, Канада (фотографията е от Станислава Панева).

  „Невена Митрополитска е фин разказвач. Разказвач, който разказва вниквайки, съпреживявайки, без да съди.“ (Елена Алексиева).

Само в DICTUM можете да изслушате пълния запис от разговора.


Коментарите са заключени.