Ивана Хиткова за стихосбирката „Съм“ на Елица Мавродинова: На седмия ден СЪМ

Публикувано от на ноември 29, 2021 в 4:11 pm.


  Дали в началото бе суета, дали сме полубожества, дали праведността е опиат… Дали Е, дали СМЕ? Възможно ли е да търсим себе си и да открием Бог? Или да търсим Господ, но да намерим човек? Новата книга на Елица Мавродинова съдържа много важни отговори във въпросите, които задава. Какво е да си дъщеря, творец, самотник? Какво е да си човек? Отговорът е в самия въпрос.
 „СЪМ“ е третата стихосбирка на поетесата след „Спектъра на бялото“ (2006) и „Търг за ореоли“ (2008). Макар тази книга да е на голяма времева дистанция от другите две, тя ги допълва и надгражда. „СЪМ“ е под формата на поетично-визуален албум, като на гърба на всяко стихотворение има картина. Художник е Венета Гълъбова, чиито илюстрации са не просто допълнение към текстовете, но и самостоятелни произведения на изкуството. Представянето на книгата беше съпроводено с изложба, която остана цял месец в Дом на културата „Красно село“. Така изданието на двете творящи жени още с формата си завладя ерудирани читатели и надхвърли многократно онлайн тенденцията да се правят картончета с въпроси, стихотворения и пр. „СЪМ“ е много повече от карти с поезия. Макар привидно да са отделни фрагменти, картите правят цяла стихосбирка с премислена и прекрасна концепция, в която са вложени много труд и професионализъм. Проектът е с финансовата подкрепа на „Национален фонд култура“, което също създава очаквания за високо ниво. Книгата всъщност оправдава всички очаквания, а Елица Мавродинова e поетеса, която заслужава да бъде четена.

  Трудно е да се определи една основна тематика на тази книга, защото в нея има изключително много по-знание, което препраща в различни посоки. Привидно основното търсене на „СЪМ“ е възможно ли е както си богът, да си човекът. Но отвъд това стихосбирката ни препраща към всякакви други изконно човешки неща. Изобилстваща иначе от библейски препратки, книгата намигва едновременно и на Античността, и на постмодерната епоха, която обитаваме днес. Тези стихове познават Библията. Но не само на ниво текст, символи и образи, а много по-дълбоко. Те познават обаче и предхристиянската митология – Тезей, Атлас, Кронос, уроборос… „СЪМ“ продължава линията на скритите предопределености и онзи първороден грях, онзи древногръцки хюбрис и го преплита с библейското познание, едновременно греховно, но и свято. Тази линия е допълнение и доразвиване на темите от предишните стихосбирки на авторката. Но тук човешката вина е може би разбрана, осмислена, дори приета. В тази книга „прощавай, майко“ е последвано от „но моята природа е навсякъде“. Вечните човешки терзания за (не)възможното единство между плът и дух, между човек и природа, между Аз-а и Бога, между светлото и тъмното начало, се откриват в книгата като въпроси, но зад тях прозират отговори. Дуалността на човешката природа е също осъзната и приета. Защото и хората, и боговете сме двулики, често дори двулични. Една от трудносмилаемите истини за света, които тази книга тактично ни напомня, е именно че богът на пустотата е и богът на формата.

  Като стана дума за форма – Елица Мавродинова е майстор на чисто формални изисквания в поезията. Оригинални рими в едни стихотворения, ритмични стъпки в други и фина музикалност на стиха. Подобно на заклинания и песни, стиховете се запомнят и дълго работят в съзнанието именно заради тяхната безупречна риторика. Най-забележими са честите алитерации и асонанси – глуха ми глутницо; кълбо от жили и изящни глезени; рошава риба, която се мисли за гарван; кентаври и мъртви моряци и ром; краища, крайници, пръстени, пръсти и пръст; вързани с възели, възрасти, мързели, мрънкане, мерзост и мъст… Елица Мавродинова използва познати образи – хищници, дивеч, лисици за опитомяване, буря, природа, стихии, вселена – ала ги поставя в нови контексти. Смята се, че именно това е майсторството в модерната поезия – да излезеш отвъд клишето, дори когато говориш за неща, които са повтаряни милиони пъти. Поезията на Елица съдържа противоречия, събира конкретика и абстракция и среща образи, които привидно нямат нищо общо. Баналностите са заменени с интересни метафори. Риби хвърлят хайвера си, но не във водата, а в почвата, докато нещата се случват там, където няма стави и желания.

  Oсвен че е старателен писател, Елица Мавродинова е навярно и прецизен читател. Поезията ѝ е диалогична. Вече стана дума за връзките с класически текстове, образи и концепции от миналото, но стихотвренията ѝ си говорят и със съвременността. Още ранните текстове на авторката могат лесно да бъдат свързани с българските поети от средата и края на миналия век – стихотворението Quo vadis е женската версия на „Жената Мария“ на Борис Христов, а „Корабокрушенецът“ от новата стихосбирка е своеобразен реверанс към Христо Фотев. Изобщо миналите поколения български поети влияят на новото поколение такива – образите се заимстват, метафорите се преобръщат и надграждат, а смислената поезия се преражда в днешния ден. Пример за тези предавания на образи е описването на градското пространство при редица поети – трамваят последен на Рупчев, е може би същият онзи трамвай на Христо Фотев, в който хората се качваха, разменяха си поздрави и т.н. При Мавродинова в трамваите има хора, а в хората – смачкани стихове. И все пак градовете и трамваите си приличат. При предишното поколение поети те носят носталгия, а при по-младите се появява повече от това – градът става мрачен и безнадежден. Такава е поезията на например на Александър Байтошев, в която (също като при тази на Елица) присъстват натрапчиви животински образи. Но ако при Александър Байтошев глутниците от вълци и кучетата (също част от града) са мрачни, свързани единствено със смърт и безнадеждност, то при Елица Мавродинова същите тези са преструктурирани като част от някаква неизбежно случваща се цялост на живот-смърт-безсмъртие. Тези отклонения и (може би прекалено далечни) съвпадения ни връщат отново към това, с което започнахме – поезията на Елица Мавродинова има в себе си градове и села, морета и почви, но в крайна сметка всичко това е част от подредената божествена вселена, в която всичко има свое място и смисъл.

  Ако искаме да влезем още по-навътре в този вече осъзнал и приел сам себе си свят на „СЪМ“, не може да пропуснем да споменем стихотворението „Евентуална поема“, публикувано тук в нова версия с някои знакови промени. Глиганите са се превърнали в моруни. Бесилото – Главната буква на името Господне вече не принадлежи нему. Неговото име става своето собствено име. Обръщението, желанието към Бог е различно, както и отношението към „купчината рими“ и творчеството. Богът влиза в Човека и отговорът на вселенските въпроси вече не се търси „горе“ в небето, а вътре в нас. Което е от една страна плашещо заключение, но от друга – обнадеждаващо самопознание. Или, както казва Емилия Найденова, друга млада българска поетеса, търсеща човешкото: „Човекът сам си е къща./ Сам си е същност./ И сам си е погребение.“



  Ивана Хиткова е родена през 1996 г. в град Плевен. Завършва журналистика в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. В момента се обучава в магистърската програма „Преводач-редактор“, където превежда от немски език. Има публикувани рецензии в „Литературен вестник“ и статии в онлайн медията „Под моста“.

  Ивана Хиткова в „Кръстопът”.

Коментарите са заключени.