„Нали на нищо не умея аз да свиря, а вече пада здрач. Какво тогава?“
Сайферт
Юлка наближаваше двадесет и пет, когато призна на бай Христоско, че тая вечер ще се сгодява, ала старият не ѝ хвана вяра, щото внучката не за пръв път напразно разбуждаше голямата му надежда. Голямата надежда отдавна спеше в него, но от много сън бе натежала и го притискаше към земята, а бай Христоско не щеше да отива в земята, преда да види Юлка омъжена.
Когато Юлка съобщи на дядо си новината, имаше предвид Владислав Вечния, с който се беше запознала преди няколко нощи в града. Баща му бил сух и върлинест, имал бяла риза, тънки мустачки и стар москвич. Вечния беше сух и върлинест, имаше тънки мустачки и бял опел. Юлка хареса колата и веднага си представи как сяда на предната седалка, вдига крака на арматурното табло, а засилените срещу колата лъчи я щипят по коленете, пък това навярно беше приятно.
– Сигурно ти се харесвам! — досети се Вечния още щом посегна да я сграбчи през кръста, а тя го ръгна с лакът в корема и срамежливо премигна. Гласът на Вечния беше твърде едър за снагата му, той с мъка го вадеше и при говорене вратните му жили посиняваха. Юлка пак примигна и по тайнствените ѝ морзови сигнали той разбра, че е бил твърде прозорлив. И като набра кураж, избоботи най-нежната дума, синьото от жилите му се разля в мощния въздух около него и го съедини с девойката.
Тъй се стигна до тая вечер, когато щеше да ѝ прави официално предложение, а в това Юлка изобщо не се съмняваше, щото я беше поканил в „Куция кон“, където предлагаха пържоли с неясен произход, бяло вино и гласа на Цеца Величкович, от който есенните дървета така се разнежваха, че си изпускаха листата.
А бай Христоско мъкнеше тежката си надежда и не вярваше. Старият беше нощен пазач във фабриката под селото, краката не го държаха, та се разполагаше в един старовремски стол до оградата. Столът беше с инкрустирани дръжки и облегалка, викаха му Христовия трон. Прекарваше нощта, загледан в полето, все едно предполагаемият крадец трябваше да дойде тъкмо оттам.
Старият гледаше светлинките на града и мъчеше да си представи в коя от тях е седнала внучката и като как я подлъгват в тоя миг. Някоя от светлинките се раздуваше и затрепкваше, което значеше, че Юлка в нея се е разшавала, а това не бе на добро. Лесно я мамят сиромашинката, кахъреше се старият, а я мамеха, щото мисленето ѝ беше почнало да се разпилява. Техните отрано се разведоха и му я подхвърлиха, вместо да ѝ натискат от двете страни мисленето и да го оформят. Юлка имаше хубав глас и ако не беше се разпиляла, можеше да стане певица, а и нещо по-авторитетно, пък сега дори не успяваше да се събере, та да се омъжи.
Във фабриката и селото младите бяха на изчезване, останаха само пет момчета, които Юлка изобщо не поглеждаше, понеже смяташе, че няма да ѝ допаднат. Затова всеки ден след работа тя бързаше към града да си дири късмета, ала впоследствие късметът ѝ все се оказваше женен.
Имах един познат художник, ходеше без брада, той също беше дружил през нощите с нея. Веднъж невинно го попитала защо се срещат само по тъмно, а той ѝ обяснил, че денем мъжът твори: едни – картини, други – машини, останалите – история. Мъжката гмеж творяла на едро и дребно, а това било изнурителен труд и добре, че господ им пращал нощем по едно ангелче като нея, за да им повдига умората. Юлка му вярвала, самоотвержено. А докато притихвал след любовната ѝ буря, която се пораждала в дълбините ѝ и всеки път го завихряла неизтощимо, в главата му полепвали разни мисли. Тогава Юлка запявала – тихо, приспивно. От нея като невидима мъглица се стелела доброта и го потапяла в спокойствие и уют. Тя, казваше художникът, не беше особено умна, ала до нея се усещал сигурен, сякаш самата Нощна стража на Рембранд бдяла над покоите му. Дошло лято и след като нощите се скъсили, той започнал да набъбва от илюзии. Сутрин те избивали по кожата му като роса, която изсъхвала до вечерта и отново търсел доверчивата ѝ нежност, дето ѝ излизала от гласа, очите и върховете на пръстите и понякога ставала толкова плътна, че можело да я усети на пипане. Сутрин нагазвал в живота с неподозирани сили и броял часовете до нощта, а и Юлка навярно ги брояла, защото се разделили само веднъж, за пръв и последен път, когато две жилести женски ръце уловили косите им и раздалечили главите им така, че целувката се разтегнала между тях.
Юлка обаче никак не се поучаваше от несполуките, а продължаваше да си изпуска добротата с безстрашие. Пък тя не привършваше, защото беше насипана в нея без мяра от съдбата, от господ, или от тоя, дето се занимаваше с насипване.
Щом обаче наближи 25 години, изведнъж усети, че пъргавото ѝ тяло тръгва наобратно. Не знаеше каква е посоката, но я налегна отчаяние. Изразяваше го по своему, като присядаше в двора и рееше поглед в пространството, а в празните ѝ очи не се четеше нито тъга, ни меланхолия, ни загриженост. Наблюдавал съм я през оградата, но и през ум не ми е минавало, че е отчаяна, а в туй време отчаянието я е горяло отвътре и на нейния оскъден език това горе-долу звучало така: нямам мъж, дето твори на дребно историята, като нямам мъж, няма да имам деца, като нямам деца, няма да имам внуци и не ме е яд, че ще си умра самотна, а че дядо ще излезе прав, да пукна дано! В подобни мигове в главата ѝ почваха да щъкат разни мисли, както беше станало и при художника, припламваха, после се събираха в пламъчета и я осветяваха отвътре, а празните ѝ очи се изпълваха със сияние. Юлка стигна до извода, че ако иска да има мъж и за през деня, трябва да тръгне с разума напред. Не беше наясно как точно ще стане това, ала като за начало реши повече да не се заплита в живота, както цветето се заплита в лъчите.
И вече си имаше едно наум, когато заяви на дядо си, че вечерта ще ѝ правят предложение, а бай Христоско отчаяно въздъхна, понеже и не подозираше, че внучката му е поумняла. Юлка възприе съчувствено старческата недосетливост и дори ѝ се прищя да му рече: искаш ли да се хванем на бас, както когато ти бях казала, че ще завърша с пълно три и половина! Ала вместо това също въздъхна и усмивката ѝ се разпраши пред лицето.
Владислав Вечния я чакаше в ресторантската градина на „Куция кон“. Върху масата за двама срамежливо се подхилкваше карамфил. Докато дойде поръчката, Вечния зачопли мълчаливо краищата на покривката, а Юлка се зае да преброи листенцата на цветето. Бяха увъртяни и тя все почваше отначало. Вечния я настъпи под масата и тя остави голия си крак под топлата му от любов подметка. Вдигна глава и премигна право срещу очите му, а в този миг жилите на врата му почнаха да синеят, тъй като в него се оформяха дълго подготвяните думи.
– Много здраво премислих – каза той. – И си викам, че сега му е мястото…
Запъна се и този път зачопли стеблото на карамфила, все едно под коричката бяха записани следващите мъчителни слова.
В това време до масата се приближи непознат човек и ги загледа нахално, Вечния му хвърли зверски поглед, но Юлка не го удостои с внимание.
– Аха… Тъй де, тъй де… — изрече загадъчно човекът, врътна се и защопурка между масите.
Владислав отпи от току що сервираното вино, Юлка напипа слепешком своята чаша, глътна едро и се задави. Виното я сгря и мислите ѝ шавнаха лениво. Певицата се обади от уредбата и гласът ѝ властно замете кръчмарското бръмчене. Вечния си разкопча ризата, да не пристяга набъбналите му жили, и се помъчи да разбере какво точно вълнува бъдещата му годеница в тоя миг.
След някое време Юлка попита отнесено:
– Какъв беше тоя човек?
Вечния въздъхна, сломен от нейната нетактичност. Поколеба се дали да продължи настъпателно, но пухкавите гърди на момичето, които напираха изпод роклята, възвърнаха вдъхновението му. Юлка тръсна глава, като че се пробуди от унеса и съобразително го насърчи:
– Беше почнал нещо да ми разправяш.
Вечния пак взе да събира думите си, а тя отново си представи как се отпуща на предната седалка в колата, вдига босите си крака на арматурното табло и прииждащото слънце я пощипва по коленете. Обзе я закачлива топлина, като при зачеваща любов. Съществото ѝ никак не се смути, че тоя път любовта се заражда от автомобил, автомобилът беше част от годеника ѝ и значи впоследствие чувството спокойно можеше да се прехвърли и върху самия Владислав.
Това според нея беше естествен процес, особено в подобна ситуация, където се тръгва с разума напред. Юлка обходи със смущаващи очи напрегнатата му глава, помръдващата му адамова ябълка и погледът ѝ се заплете в буйните косми, които стърчаха от разгърдената риза. Помъчи да си представи с какво би ги докоснала. Сметна, че ще е най-добре с пръстите на краката, но представата ѝ се стори прекалено сложна и се отказа. Владислав Вечния се суетеше напрегнато и Юлка почувства виновност. Сигурно си мисли, че съм кой знае каква, въздъхна тя.
А Владислав Вечния рече:
– Бая време мислих… — боботещият му глас идеше като изпод земята, тържествен, чак заплашителен, но ненадейно издъхна: беше го натиснала сянката на непознатия, който пак беше надвиснал над главите им.
Всъщност той не можеше да надвисне, беше дребно човече, тънките му крака почваха направо от шията, а косата му стърчеше, като че някой го беше сграбчил за нея и го надигаше.
– Тъй де, тъй де.. . — сръдливо рече човекът. — Не ме познаваш, нали! То кой ли ме познава в тоя живот.
Вечния стисна зъби, а Юлка изгледа премрежено непознатия.
– Аа, сетих се… – каза тя. – От опаковъчния цех си, викат ти Семката.
Накуцвайки, човекът притегли един стол и се настани на крайчеца му с изпънат гръбнак, все едно невидимата ръка продължаваше да го опъва за косата.
– Имам един въпрос към дамата – почтено се обърна натрапникът към Светослав Вечния, а той му изсъска ниско и Юлка забеляза процепа между двата му предни зъба. — Само един въпрос и тръгвам.
Вечния се отпусна охладнял, думите, които беше притоплял ден и половина, безнадеждно изстинаха. Той измъкна ключовете за колата и заяви, че отива да види фаровете, да не светят.
– Тоя човек ще ми става мъж, а ти го смущаваш — каза Юлка.
– Хайде сега! — каза Семката.
Гласът на певицата страшно изви над главите им и Семката се сниши. После направи многозначителен знак с ръка:
– Ти нали ги разбираш тия работи?
Юлка го блъсна по рамото и забрави да се изкиска, а Семката едва се удържа на стола.
– Ти що не се засмя? – ядосано я изгледа той. После въздъхна: – Мамка му! Ще се давя.
– Къде? — лениво се заинтересува Юлка.
– В реката, къде! — сопна се Семката. Лъхаше на кисело вино. — Пийна ли, и ми се придавя. Ей сега значи тръгвам надолу, все по брега…
Грабна бутилката от масата и я надигна. Започна да я изсипва в устата си, а виното заклокочи в огромните му празноти. Сетне, като че ги поизпълни, изпърха. Една капчица опари бузата на Юлка. Стана ѝ хубаво, защото беше сгорещена от виновността.
– Слушай, Семка — рече помирително тя, — не са хубави тия помисли. И за теб ще се намери момиче.
– Аха! — пръхна пак Семката и прати още една мъчителна капчица в лицето ѝ. – Никоя не ме ще.
– Леля Софка нали те искаше?
– Софка, и тя куца като мене… Излязъл съм на тоя свят да вляза в жена, а не в баба. Тъй де.
Семката се задави. Юлка го потупа по гърба и отдръпна ръце в скута си. Загледа ситните сълзи, които изскочиха в очите му.
– Решил съм го, но да те питам — Семката сниши глас и се огледа предпазливо. — Скатал съм в джоба седем стотака. Пара е това! Пък ти ги разбираш тия работи, нали всяка нощ си в града… Искам да ми кажеш къде да се обадя, за да получа най-готината, за толкоз пари всяка ще ми върже.
– Семка! — размърда се заплашително Юлка. — Сигурно си мислиш, че съм кой знае каква.
– Чакай бе! — умолително я възпря Семката. — Прибрана си, знам, ама кой друг да питам!
– Има обяви, чети ги – каза Юлка.
– Тъй де, тъй де… — замърмори Семката. — Мене всеки ме гони… А в Рая ще се щурам като откачен и ще се ядосвам.
– В Рая всеки се ядосва – каза начетено Юлка. За пръв път употребяваше библейска дума и от това пак ѝ стана хубаво.
Тя скръсти ръце под гърдите си и зарея очи в градината, а Семката я изгледа отдолу и подсмъркна. Владислав Вечния се приближи към двамата и тънкият му мустак потръпна, защото му се стори, че е схванал положението: погледна признателно годеницата си, седна и отново я настъпи под масата. От студената подметка Юлка потръпна, но не отмести крака си.
– Беше почнал нещо да ми разправяш – каза тя.
Вечния усети позната топлина, тя сякаш струеше от вечността. С все сила изръга с лакът Семката, той излетя от стола и приклекна, ала бързо се изправи, като че невидимата ръка отново го дръпна за косата. Закуцука между масите, а на Юлка ѝ се стори, че поспира и се заглежда в непознатите лица.
Владислав Вечния положи костеливите си пръсти върху нежната ѝ ръка и почна леко да я гали, като същото движение извършваше и с обувката си. Бяха си съединили краищата, само масата ги разделяше. Вечния я галеше със свирепо изражение, без да го осъзнава, защото все още беше ядосан на непознатия, дето на всичко отгоре му изпи и половината бутилка с вино. Постепенно лицето му се отпусна.
Юлка го поглеждаше нетърпеливо. Струваше му се, че го подканя с очи, но той бавно се съсредоточаваше, искаше да го направи с подобаваща тържественост, както го бе правил веднъж на по-млади години. Синьото тръгна по шията му.
Юлка стана неспокойна, очите ѝ крадливо се стрелнаха по околните маси, където се мяркаше тъмната фигура на Семката. Беше пресечен от светлината, като че само едната му половина беше останала на тоя свят.
Сетне съобрази, че сега е редно да мисли за годеника си. Трябваше и да го усеща. Грапавата му длан галеше ръката ѝ и от тая любовна продължителност тънката ѝ кожа натръпна. Юлка изтърва звънък смях, като от гъдел. Мигом го преглътна и се въоръжи с търпение, защото твърдо беше решила да продължи с разума напред. Опита да си представи как ще му пее приспивно, привидя как песничката изпърха от устата ѝ, но се удари в одрямалото му лице и се заперпели по пода като птиче, блъснало се в стъкло. Повтори видението няколко пъти, ала песничката все отскачаше от лицето му и това я озадачи.
Стори ѝ се, че Владислав Вечния ѝ говори и стреснато се съсредоточи, отърсвайки се от унеса. Попита го, казал ли е нещо, а той я увери, че едва сега започва, и набра дъх, ала в същия миг върху масата им лепна сянката на Семката.
Беше се почерпил допълнително, леко се олюляваше. Тупна се с длани отпред и юнашки извика:
– Ще си скъсам ризата и ще се мана от тоя живот!
И пак се врътна и изчезна между масите. Юлка забеляза, че този път пое направо по пътеката, излезе от ресторантската градина и закрачи към мочурливата трева надолу покрай реката.
– Ако това куцото още веднъж ме секне, ще го секна за вечни времена в „Куция кон“! – каза Владислав Вечния, стори ѝ се – величаво. След това ѝ заговори на един дъх: — Премислях тия дни и реших, че ще е много любезно от твоя страна, ако…
– Чакай, чакай! — прекъсна го Юлка. Беше се надигнала от стола и тревожно се взираше към реката.
Изприпка между масите, а Вечния повторно се удиви от нейната несъобразителност, но този път – с такъв гняв, че само мърдащото ѝ задниче го възпря да стане и да си тръгне, без да плати сметката.
Отнесеше ли се по нещо, Юлка бързо изтърваше разума си. Ставаше лека, сякаш чувствени ветрове надигаха роклята ѝ. Тя мина покрай заключените врати на тоалетните, прекрачи ниската ограда и нагази в мочурливата трева. Тревата изпъшка и я придърпа. Свали обувките си, взе ги в ръка и продължи боса към водата, която беше застинала в нощта. Обърна се и постоя вторачена в осветената ресторантска градина. Някъде из масите седеше Владислав Вечния, оттук можеше да го сбърка с всеки чужд гръб. После се загледа във влажната тъмнина покрай реката и запристъпва из бълбукащата трева.
Потънал до глезените, Семката стоеше в тъмното и трепереше.
– Хей, Семка! — ниско се провикна тя. — Ела тука бе!
Семката я изгледа инатливо, но се приближи.
– Тръгвай да си вървиш.
– Няма — рече той. – Тука ще мра.
Юлка го стисна за рамото, но човечето не помръдна.
– Хайде, Семка — подхвана го кротко тя. – Изчезвай, докато не си се вкочанил.
Човечето се откъсна от ръката и я загледа като недоверчиво зверче.
– Изчезвай, тръгвай! – изръмжа той. – Само това знаете!
Стори ѝ се, че той се смалява пред нея, сякаш земята бавно го поглъщаше. Очите му горяха трескаво. Юлка го гледаше замислено.
– Пазиш ли парите?
– Тука са! — тупна се Семката по издутото джобче на ризата.
Отпусна примирено ръце, тялото му се разтърси от глуха кашлица.
Юлка с мъка отлепна крака и понечи да му обясни какво да направи, ала се отказа. Тръгна, но се извърна и пак се загледа в Семката. Ръката ѝ потръпна колебливо, сетне с бавно движение пресече тъмнината, която ги делеше, и погали изпитата му буза.
Семката се отдръпна смутено.
Настойчивата ѝ ласка го укроти. Той се смири в пръстите ѝ. Върховете им леко обходиха лицето му, слязоха по шията, плъзнаха се по рамото, надолу по ръката и спряха на дланта му. Юлка я обхвана и я притисна към гърдите си. Пое дъх, дланта му се надигна и потръпна, сякаш понечи да полети.
Семката задиша отчаяно, очите му се появяваха и чезнеха, като че умираше на пресекулки. Беше сладко и дълго умиране. Юлка бавно отстрани пропитата му с летене длан.
Семката цял се тресеше.
– Мамка му! — прошепна удивено той. По лицето му се беше изписала неземна възхита.
Юлка се усмихваше. Семката помръдна устни, опитвайки да намери някакви много точни думи. Не ги намери. И изведнъж бръкна в джобчето си и ѝ подаде умолително пачката. Юлка се изсмя тихичко и стисна банкнотите.
Пъхна ги обратно в джобчето му и си тръгна.
Една пара се отдели и се размаха в мрака като крила на ледена пеперуда.
Юлка закрачи из мочурливата трева все тъй усмихната. Преди да стъпи на плочките се спъна и падна в мочурляка. Закуцука и тя, цялата окаляна, покрай „Куция кон“ и погледна отнесено към масата, където от цяла вечност чакаше Владислав Вечния. И ненадейно си спомни за какво точно беше дошла тук, спомни си, че се кле пред дядо си да бъде разумна и да изслуша онова тъй важно предложение, ала бързо се отдалечи. Стана ѝ бодро и леко, вече нищо не можеше да я върне към мъчния въздух на масата. Зашляпа боса по паважа край градината и си засвирука.
И след няколко крачки заплака…
Много я беше срам да се появи пред бай Христоско в окаяния си среднощен вид. Дълго обикаля покрай фабричната ограда, нашепвайки си ядно, че пак излезе прав старецът: нямаше да се омъжи, нито да има деца, нито внуци и щеше да се щура като откачена из Рая и да се ядосва. От библейската дума пак ѝ стана хубаво. Тръгна направо към стаичката на пазачите.
Бай Христоско обаче го нямаше вътре. Провери на площадката отпред, слезе по стълбите към бариерата и пак се качи обратно. Оглеждаше се безпомощно, когато се появи пазачът от дневната смяна. Беше толкова гневен, че се взираше в окаляната ѝ фигура, без да я вижда. После ѝ се накара да не ходи боса посред нощите, а да се прибира, че бай Христоско скоро нямало да излезе от кабинета на шефа. Личният му бодигард го замъкнал горе, защото снощи от бюрото на собственика били задигнати седем стотака. Пара е това, рече, сега господ да му е на помощ!
Юлка потръпна и се свлече…
След малко разбра, че се е озовала точно в стола на дядо си, Христовия трон, както го наричаха всички.
Красимир Димовски е израснал в село Яврово, между голямата планина Могила и малката Могилчица. Място географски тясно, но достатъчно широко, за да побере образите на света, които си спомнят бъдещето и предсказват миналото.
Димовски е публикувал разкази, новели и стихотворения. Автор е на сборниците „Ние, кавалеристите“ и „Райската градина“. А след дълго мълчание на автора през 2021 г. излезе сборникът с 13 невръстни разказа „Момичето, което предсказваше миналото“ и предизвика възторга на критика и читатели.
Предстои издаването на книгата „Ловецът на русалки“ – четири новели за любовта и яростта и на романа „Дневника на една П“.
Поръчайте „Момичето, което предсказваше миналото“ (ИК „Хермес“, 2021 г.).