Елеонора Пенева: Лява предна обувка

Публикувано от на юли 4, 2009 в 8:41 pm.

      Вълнуващо е да летиш. Яхнал метлата на мислите, кръжиш над покривите, финтираш между антените и краката ти леко докосват върха на тополите. В такива моменти къщите, блоковете и целият пейзаж са просто детска рисунка, а дъждът, който вали от четирсет дни може само да ти поклати шапката.
      Да кажем, че седях на креслото, или лежах на леглото, пък може и да съм висяла с привързан крак за лампата в таванската стаичка на хазаите. Малка и скосена като хралупа с напукан таван и дървен под, стайчето си имаше всичко, и врата, и мишки, и две прозорчета с пердета, а аз разполагах с цели две небета и можех спокойно да се развявам, кеф ти на първото, кеф ти на второто небе.
      Поне така си мислех до момента, в който телефона се събуди. Този невзрачен истукан понякога оживяваше, и можех с часове да говоря, да се смея, да му се моля и да му се кланям. Смених си позата, хвърлих метлата, сресах се и тъкмо се чудех дали да се преоблека, телефонът пак се обади. Трябваше спешно да му обърна внимание преди да си е помислил, че ме няма в стаята.
      – Ало, да моля – заставам в лигава поза и наблюдавам черното паяче, което се спуска над главата ми. Телефонът мълчи! Тоя номер ми беше ясен, но се престорих на тъпа и попитах: ало, кой се обажда?…
      Телефонът продължава да мълчи, а паячето се спусна върху носа ми и забърза нагоре по челото. Стоях като коронясана жаба в средата на стаята и се чудех къде да си навра слушалката.
      Предусетил интимните ми намерения, телефонът изсъска: Да пукнеш, дано, и ритна вилката!
      Тук вече трябваше да кажа мармалад, но аз предпочетох да тъпея в средата на стаята и да стискам слушалката. “Да пукнеш, дано” – това приказка за телефон ли е, един възпитан човек, ама какъв възпитан човек, дори аз, не бих си позволила подобно нещо, и изобщо на кое място в Менделеевата таблица кръжат подобни елементи? Да пукнеш, дано – Опитах!
      Облегнах се на стената, която в този момент залитна да падне или просто беше решила да избяга от стаята, таванът се пропука още повече, а дъждът, който валеше от четирсет дни сега вече проби стъклата.
      И на целия този конфуз, нямах пушка да се застрелям.
      Продължавах да подпирам стената, макар че точно сега ми беше все-едно дали ще остане в стаята. Ослушвах се за онзи хлъзгав глас с раздвоеното езиче и се чудех, дали е човешки.
      Същество от подземния свят е успяло да избута някоя шахта и да се обади по телефона, зла сила се е оплела в жиците, полтъргейст, извънземни, вещици, кикимори, гигивези “Дракула”?!..
      Окараконджих се от мисли и предположения.
      Стената умаля от притеснения и леко-леко взе да пука, сякаш някой ѝ беше скочил на гърба, и тя се чудеше, къде да го занесе и на кого да го остави.
      – Ако падаш – падай, ако се махаш – махай се, само спри да пъшкаш и да ме изнервяш допълнително – ритнах я в хълбока и се преместих на креслото. Не мога да понасям някой да пъшка вместо мен. Както не можех да се помиря със мисълта, че това не беше гласът на “Дракула”. Той да падне толкова ниско, та лично да ми се обади?… Изключено беше някоя пляса, да се побърка дотолкова, че да се набута с цял жетон за развлечение.
      Трябва да е онзи кюнлия – съседът, изпeркал от мания за величие. Той естествено не беше диагностициран, и обвиняваше цялата държава в заговор. Но фактът, че всички около него се държаха като професионални доктори, говореше в полза на държавата.
      Ето, започва да ми играе окото, да ми трепери брадата и даже вдигам температура от внушения и съображения за сигурност. По този начин, така – за себе си – преоткрих закона за инерцията, а именно, че психическите натрупвания, водят до органически изменения.
      Трябваше да спра да мисля и да го подозирам, защото иначе нямаше да се спра да сляза два етажа по-надолу, да го хвана за косата и да го влача по цялото поречие на Марица. Навярно щях да се успокоя чак на турската граница и да го предам на местните власти.
      В този ред на мисли доста добре ми дойде едно предложение за кръчма, което бях отхвърлила преди четвърт час, с извинението, че съм много уморена, дрън, дрън.
      Удави мъката в алкохол, рекох си аз и скочих от прозореца.
      – Пъъ-ърр, стой – вънка вали, а аз нямам чадър. Върнах се обратно, за да установя, че и в къщи няма чадър, но поне ще си обуя обувките и ще изляза през вратата, което е за предпочитане пред реалната угроза да изкарам акъла на комшиите.       Речено – сторено, влязох в обувките и излязох през вратата.
      … Сутринта – обаче! Тази сутрин не бях я предвидила, главата ми камбанария – данъ–даанъъ – и едни високочестотни шумове – фиуу-фиу – все едно, че съм спала на летището, а косата ми нащерена, все едно, че съм драла котките. Пак там. Вървя по пода, обаче пистата хлъзгава и аз с един троен аксел се намирам зад вратата, под метлата, където ми е мястото. Боклук с боклука ти…
      Трябва да си бия дузпата, преди да съм пукнала – размишлявам с пилешкия си мозък. Ама и аз съм една, що не пукнах още вчера, когато ме помолиха, ами отидох на летището и се напих като свиня. Глупости, какви ги дрънкам, нямаше никакво летище, пихме в един гараж на две преки от къщи. Слагам дясна обувка на ляв крак, но с другата виждам зор и решавам да си потърся чадъра.
      Знам, че го няма, но искам, така, малко да ми поутихне главата. Оглеждам стаята, която точно сега ми заприлича на кучешка колиба, а една кучка зад вратата, се мъчеше да обуе лява предна обувка на заден крак… и нямаше, нямаше кой да я гръмне.


      Елеонора Пенева е родена на 07.08.1968 г. в Пловдив, където продължава да живее и работи. Носител на отличия от множество литературни конкурси. Автор на една поетична книга. Член на Поетическа академия „Добромир Тонев“ още от нейното основаване.

2 коментара за “Елеонора Пенева: Лява предна обувка”