Докато вървя и вървя
зареяна из хълмовете
синьото небе
пухкавите облачета – обли пеленачета
клопките на крави с мършави хълбоци и вимета
сухите треви
лекия повей
едва прииждащата пролет
един глас казва в главата ми
спри
Спри
Отбивам се от пътя
лягам в сухата трева
насочвам погледа нагоре и навътре –
в пространството около мен
в пространството в мен
Виждам останали са бели рани от зимата
петна сняг които може и да не се разтопят скоро –
ще останат
блестящи бръснещо остри белези
Наблюдавам ги
стоя
в пространството вън и
пространството вътре
като отворена врата
за уязвимостта която прикриваме
за невъзможността да спрем
да се отбием от пътя
да погалим белезите си
да им се усмихнем
