„Ако началото е проблем, погледнете през прозореца. Целият свят е сюжет и всеки миг е чудо“. – казва Брус Тейлър, проф. по творческо писане.
Именно светът като чудо е отправната точка на авторката в сборника с разкази „Може ли да ме полюлееш“. Чудо, което провокира въображението да създаде истории, движещи се на границата между реалното, психичното и сомнамбулното, между съня и събуждането, между пейзажа на фантазията и бързата скица от натура. Сякаш действително едно око поглежда през прозореца навън или навътре от себе си, използва различните цветове, геометрии и композиции от пространството, за да го насели с идеи, образи и движения. Въображението на Цветелина Георгиева използва различни ракурси към извайването на текстовата плътност. То може да се трансформира в: мъж на средна възраст, любим или не нелюбим, в убийца, в дете, в писма до себе си, в щастлив копач на гробове, в самотен наблюдател, в мъртвец, в сън, в „своенравна уста“, в око на охлюв или да оживее като текст, затворен в бутилка. Тези ракурси дават възможност на авторката да насочи читателското внимание към различни елементи от „действителността“. Често подходът е кинематографичен, героят е подложен на наблюдение, без да му бъде давана оценка, било то морална или интелектуална. Оставен е сам да разкрие себе си чрез мислите и движенията си. Може би, защото „някъде там, в началото, всичко започва просто като едно обичане“. Макар през цялото време, сякаш наговорили се един с друг, героите ще се питат по различен начин: кога разбираш, че обичаш някого. Отговорите са в читателя. Достатъчно е да му бъде напомнено, че „не толкова много неща на тоя свят си заслужават да бъдат видени на дневна светлина“ и че „истинските хора правят място. Оставят пространство.“.
Още с първите разкази в сборника прави впечатление начинът на изразяване – кратки синтактични конструкции, но категорични и изчерпателни. Чувството за хумор – с леко присвити клепачи, иронично, понякога натуралистично, но в повечето случаи дружелюбно. Това определя и потапянето в абсурдността и парадокса – любим похват при разказването. Като пример – пасторална картина с убийство, лишено от претекст. Възможна причина – не обичаш да докосваш очите на охлювите или забравяш да подариш маргаритки. Леко, незлобливо, наивно, като в детска игра, игра за хора-сомнамбули, за които „светът е твърде голям, за да пазят равновесие през цялото време“ и толкова опасен за категоричните отговори на въпросите от морално естество. (“А охлювите нищичко не чуха“).
Един предизвикващ внимание ракурс към разказването е от името на текст в бутилка. (“Малък шrифт. Rъкописно.“). Разказът искри от поетична образност. „Вали спешно. С нетърпение“. Всъщност валят душевни ескизи. Хвърчим през живота „с гребла в единия край и безкрайност в другия“, „задълбочени в гребането“. „Аз съм в бутилка. Мога да видя тапата някъде напред. Изписан съм с малък шрифт. Ръкописно“. Спонтанни, дъждовни ескизи на хора и състояния, през които прелита съзнанието в търсене на остров, на опорна точка. Вместо остров – всички се носим в пространството, направени от дъжд и свистене, „написани с дребен шрифт“, а всъщност рисунки, протегнати към небето. Дали сме заровили нос в бита или проникваме през материалната му коричка някъде, където е „важно да пристигна“, всеки един от нас е послание, което се стреми да бъде разчетено – от другите или от себе си, или от Бог, ситен текст, носещ се във всички посоки, текст, в който останалите се отразяват или отразяват нас, текст за подсказване или потвърждение, за провокация или утеха.
Задъхано, заредено с ярки протуберанси писане, модерно и честно. Защото „ужасно много искам да знам какво е написано в мен“ (с малък шрифт, ръкописно). Писането изпреварва по скорост движението на персонажа. Асоциативността е в служба на самонаблюдението, което изглежда като наблюдение, защото го разказва винаги друг, обикновено дори полът на разказващия е различен от този на автора. Авторът само асистира движението. Понякога потокът на съзнанието напира да разкаже безкрайните си асоциации и читателят се задъхва, губи нишката, иска му се да продължи по друга нишка или да спре. Но текстът го дърпа, любопитен е да „види“ какво има там, което гъделичка този устрем. Неспокойството, което изисква – да грабя моменти, да ги назовавам, да ги колекционирам, да забавя прииждането на земята. Движение с накъсан дъх, като за последно. Едновременно сън и реалност. Ловци на мигове и ловци на сънища. Библиотека от сънища за търсене на отговори, в търсене на „ръководство за експлоатация“ на човека, в търсене на „указания как (хората) трябва да се държат един с друг“. Какво толкова има да ни каже един текст в бутилка или един сън в бутилка, който едновременно иска да бъде намерен, да бъде прочетен, за да може самият той да разбере същината си? Сомнамбулно преливане от света на детайлите към света на догадките с чудати допирни точки между тях, защото аз съм всичко и всичко е аз, или защото „всичко друго е трясък“, или защото на всекиго от нас има надпис: „Внимателно! Чупливо!“.
Авторката си играе с ракурсите, от които одухотворява дадена идея. Това я прави едновременно част от динамиката на образа и негов демиург. Често разказва от мъжки род. Влиза в действието направо и започва така, сякаш читателят е запознат с историята. Прави го свой довереник. Пред погледа му непрекъснато изскачат неочаквани сравнения и асоциативни композиции като помежду им се вмъква здраво и неизбежно чувството за хумор. Романтичното, поетичното съжителстват изключително хармонично със здравата житейска философия на всекидневието. И точно там е родилната зала на хумора.
Темите сякаш се пораждат една от друга. Темата за вярата в Бог и загубата („Розова шапка“), за огорчението и необичайните причини за щастие („Разговор“), темата за паметта и създаването на спомени и темата за отраженията („Г-н и г-жа Тракълдим“), темата за несъвместимостите със света, поради някакъв човешки дефект, ефект или поради липса („Раят е зелен“), темата за смъртта, темата за любовта като разочарование или като рефлекс. Разказът „Г-н и г-жа Тракълдим“ е като пиеса на абсурда. Възможността като отсъствие на памет или като наличие на памет от някоя друга въобразена реалност. Ирационалното като залог за приемане на неприемливото, нежеланото, немечтаното, но изпълващо липсите пространството. Припознаването на елементи от бита като свои или като вече живени, образуването на спомени, които сякаш са били, всичко това, случващо се единствено поради факта, че „някой липсва на някого и тази липса е толкова силна, че нищо на света не е наред“. Това е свят, в който едновременно има котка и я няма, има хора в отсрещната къща, които живеят живот, за който ти имаш спомени, и ги няма в същото време. Защото навсякъде си ти, и не си, съществуваш и не съществуваш, разпознаваш се само в повтарянето на дейности от бита като рефлекс, готвейки грах или купувайки играчки… за никого.
Композицията на книгата отвежда читателя неизбежно до усещането за това, че всички ние сме малко или много герои от тези фрагменти живот, които се оглеждат едни в други, „дребни пружинки в механизма на стенния часовник“ (“To be continued“) или малки шрифтове в тетрадката на живота, „частици от тайнствения замисъл, по който функционира“ механизмът на съществуването. Стоим си в своите житейски кръгове, въртим се като часовници, но „на някого от нас в някой момент му прикипява от всичко това и му писва да е гайка. Писва му да е част от механизма. Приисква му се да има нещо повече във времето от това да отминава“.
Понякога нахлуват толкова образи, че сякаш писането не успява да ги овладее, пръсват се в различни посоки и читателят се уморява да ги следи. Търси нишката, която да ги събере или да обясни защо са там. Това е причината да звучат като записи на сънища, или като халюцинации. Така се случва и с едноименния разказ „Искам да ме полюлееш“. Грабва вниманието в началото, поетичен и необичаен, а постепенно потъва в суматохата от образи. И се разплискват понятията за време, щастие и бог, който прелива тъга в един космос от неорганизирана материя. Някой отива някъде, прави крачки в посоките, мие чаши, върти се, пие вода, връща се, отваря врати, затваря врати, преминава, и се оказва, че целта на целия този световъртеж или предметовъртеж е да бъде забелязан, сам да повярва в съществуването си. Отново като в театър на абсурда. През това време кънти повторението, че Бог е в центъра на голяма сфера и усърдно е зает да прелива тъга от едното коляно в другото. Сигурно има нужда от утеха. Утехата на наблюдаващите. Сигурно ги кани да седнат в скута му, за да повярват, че ги има.
Докато не се окаже, че наблюдаваният си ти. Живееш в стъклен дом, на тавана на който са закачени собствените ти криптирани сънища, които се опитваш да превърнеш в произведение на изкуството. Защото обезателно ти трябва отправна точка за да победиш хаоса. Дали ще се люлееш на тъжните божи колене или си изложен в най-интимния си сън пред погледите на лица, похапващи чипс, ти си сред бъбривостта на въртенето, в което търсиш нещо, някого или себе си. Защото „себе си“ е „най-голямата загадка“.(“Dream a little dream“).
В съдържателен план прави впечатление акцентирането на някои повтарящи се образи-символи: писма (в бутилка, от мъртвец, неочаквани, но с определен адресат, към себе си); риби (аквариумни, като любовно послание, от консерва, мирис на риба); взаимоотношения-несъвпадения, герои, разделени от мечтите си…
Разказите, които са абстрактни картини, художествени щрихи от алегория, парадокс и магическа еквилибристика, разпалват любопитството на читателя, държат го в недоумение – къде приключва вещественото и започва иреалното, или това е психологически ефект, търсен съзнателно от смесването на съня, въображението и реалността. Неочакваните асоциации карат художествената реалност да изглежда гъвкава и поддаваща се на трансформации (“Да обичаш непознат“). Като цяло човешките взаимоотношения са поставени в контекста на възможността.
Героите си говорят с небето, с мъртвите, с Господ, с мислите си, с писма, чрез храната, но рядко помежду си. Разбират се добре само „глухите“. Дядо Ставри, защото е глух и небето, защото и то е глухо (“Дядо Ставри“); Дейзи и охлювите, защото и те са глухи (“Охлювите нищичко не чуха“). В монолозите и речевите особености на героите се разплита кълбото на разказа. Диалогът се появява дотолкова, доколкото покрай него се завъртат мислите за живеенето, за вътрешните животи, за мястото ти в самотата на света.
Триумфът на фантазното достига до възприемането на разказа „Kissing’s never bad“ като една миниатюрна антиутопия. Намерен е начин всички „притеснения, лоши мисли, проблеми, депресии, смущения, ментални болести и дори леки неврози“ да бъдат изрязани от своя източник. Нещастието не съществува! Всички са щастливи. Толкова щастливи, че дори изпитват носталгия по тъгата.
Цялостното впечатление след прочита на „Може ли да ме полюлееш“ е за книга-игра. Героите в нея – абстрактни и реални, внушават алегории и качества. Провокират асоциации, учудване или усмивка. Авторката Цветелина Георгиева е деликатен разказвач, с богат стилистичен и лингвистичен арсенал от поетична образност, смели решения и отворени или неочаквани финали. Книгата е предизвикателство, но и оригинален словесен образец за любопитния читателски вкус.
Отзивът на Росица Ангелова бе представен по време на премиерата на „Може ли да ме полюлееш“ в Перник, на което домакин бе Регионалната библиотека „Светослав Минков“. Събитието е селектирано като значимо и от Национален литературен фестивал „Глоси“.
В DICTUM можете да чуете разговор на Валентин Дишев с Цветелина Георгиева за „Може ли да ме полюлееш“.
Софийската премиера на „Може ли да ме полюлееш“ (издател на книгата е „Жанет 45“, художник на корицата – Христо Гочев, редактор е Борис Минков) e насрочена за 16 май, от 18:30 часа, в К.Е.В.А. (ул. „Георги Сава Раковски“ 114). Включена е и в селекцията на София ГлосиФест – пролет/2022. Книгата ще представи Васил Георгиев