Като диви сърни
изскочиха покрай пътя.
Стояха една до друга, прави
в храма на планината,
продавайки една и съща стока.
Свободата им достига до този път.
Щастлива са, защото там, където
били къщите им – горе на билото,
вятърът отнасял всичко.
На тази пуста търговска спирка
реших веднага
от всяка нещо да закупя,
за да е равна радостта им.
Взимам бял боб,
сладко от къпини,
шарен боб,
пелте от малини,
накрая мед от магарешки бодил,
такъв никога не бях опитвала
и те го знаеха.
Всички са доволни, смеят се.
Оправят си забрадките,
правя им снимки,
нелепо е веднага да си тръгнеш.
Вглеждам се в лицата им,
досещам се за възрастта им.
Наричат ме „момиче“.
Не издребнявам в подробности,
може би са просто любезни.
А и нали времето е величина,
която свързва скоростта и пътя.
Но не този път, на който са разпънали сергиите си.
Снимам се с тях, като деца се радват.
Макар че едва ли някога снимките ще видят,
но се надяват да харесам
сладкото и боба,
меда против тежка кашлица,
и пак да дойда да си купя.
Някога.
Прегръщат ме
и ми пожелават късмет.
Планината ще се погрижи за тях.
Те са част от нея.
Бина Калс в „Кръстопът“.
Потърсете втората поетическа книга на Бина Калс – „12 часа Санторини“ (Издателско ателиe „Аб“, 2011 г.).
