И заживях в средата на пустиня,
където времето е спряло
и пясъкът затрупва дните.
Пустиня –
голяма жълта рана,
превързана със самота.
Пустиня –
скелет на часовник.
Аскетът само може да премине,
без да пълзи
и без да се доказва.
А аз потъвах в пясък.
Във въздуха летяха думи:
Оазис с палми.
Фурми за оцеляване.
Вода, вода за смъртните.
И приказни миражи,
които вятърът рисува.
А може би ни лъже някой,
от нас създаден
за да ни създава?
Или за да превръща
петната бели
в градини цъфнали?
И аз не търсех вече пътя,
а съзерцавах хоризонтите.
Миражи –
по-истински от жажда за живот.
И от пророци,
които ще предсказват,
дали ще станем птици,
или храна за птиците.
Венцислав Стайков в „Кръстопът“
