на Димитър Кенаров и Надежда Радулова
Слава Богу, не се случи нищо лошо.
На палубата екипажът пушеше,
разнежен от синята вечер.
Браво! Опа!
Морето се усмихваше бащински
на ръченицата на вятъра с едно платно.
Затворих очи, когато преводачът зачете
будисткото стихотворение на Гилбърт.
Как Джак стоял на върха на себе си
и се наблюдавал –
и целият му живот се разстилал
нанякъде.
Изведнъж фигурите на тримата почерняха.
Бяха се превърнали в силуети
от друга сцена.
По средата, там където беше масата преди,
сега се издигаше внушително пиано и върху него,
между вкаменените лица на бдението,
лежеше двуметрова пантера.
Черна от мрака, или естествено черна,
галена от пламтящите отгоре й очи,
пантерата спеше,
спокойна от равномерния дъх,
с който гласовете на жриците
тъчаха сенки над бързоводна река.
Притворени с дъното,
очите на преводача се движеха
между два свята.
И тримата тъгуваха над нечие тяло.
Тялото на Гилбърт?
Не, не. Кой знае.
Но всичко беше просто,
много по-просто на тръгване.
Навън животът продължаваше
и една върволица от хора
оцветяваше улиците в тъжно зелено.
Трябваше да отворя широко очи,
за да започне всичко
да се стопява отново.
Екатерина Григорова в DICTUM.
Екатерина Григорова в „Кръстопът“
Можете да поръчате книгата на Екатерина Григорова – „Дъска по мокрия пясък“ („Ерго“, 2014 г.).
