Ина Иванова: И нито намек

Публикувано от на август 11, 2009 в 7:39 pm.

      Ходеше на фитнес ден след ден, с мълчаливото упорство на петнадесетте си години. Беше решил за една лятна ваканция да промени тялото си, да извае обемите му така, както тренираше ръката и окото си в Художествената гимназия. От привидния хаос на момчешките си пропорции пожела да изведе гъвкав, жилав порядък, анатомически точно копие на мъжки торс. Беше въпрос на чест.
      И всяка сутрин той нахлузваше чиста бяла тениска, пиеше сок от грейпфрут – майка му неизменно приготвяше по един фреш за себе си и един за него, топял мазнините и давал нужните микроелементи – и на гладно тръгваше към фитнес-залата. Вървеше по едни и същи улици – утро след утро, вдишваше пресния още мирис на квартала, подушваше мокротата на градския прахоляк, милостиво размесен с малко вода от машините, които уж миеха големите булеварди. Минаваше край едни и същи стари дървета, край футуристично изкривени след нечий пиянски подвиг кошчета за отпадъци, под излишни на ярката дневна светлина улични лампи. Точно осем минути го деляха от входа на блока до фитнес-залата.
      В края на втората седмица тротоарите сякаш се скъсиха, наситени от наслагващите се една върху друга негови стъпки. Вземаше същото разстояние вече за седем минути, но никога не го забеляза. Очите му бяха заети с няколко любими места, които той винаги наблюдаваше – фасадата на онази бледоморава къща, наскоро обновена, която под определен ракурс странно се скосяваше точно над короната на липата пред нея. Беше решил, че някой ден ще дойде и ще я скицира, освен ако не я запомни достатъчно точно, за да пресъздаде играта на линиите ѝ. Металната ограда, кована метална ограда след кръстовището, наскоро излъскана, така че човек неизбежно подозира някъде зад нея охранителни камери. После очакваното повдигане на тротоарните плочки около дънера на онова старо дърво, така и не можа да разбере какво е, навярно някакъв парков широколистен вид, отсеченият му клон напомня око. Онзи автосалон, на чийто паркинг от началото на лятото стояха едни и същи автомобили с едни и същи табелки. Някой трябваше да каже на шефа от време на време да ги размества, за да не заприличат съвсем на недвижима собственост. Следваше дълъг блок с различни магазини под него, повечето затворени рано сутрин. И почти никакви пешеходци, градът понякога изглежда странно безлюден в осем и половина сутринта.
      В залата той търпеливо разгряваше под разсеяния поглед на инструктора, който по това време стоеше пред бара с така наречените хранителни добавки и неизменно пиеше от висока чаша нещо бяло, протеиново и навярно – безвкусно. После работеше над отделните групи мускули по дни – ръце, гръб, гърди, корем, крака (особено бедра). Фитнес-маниаците имаха съвършено различен поглед към човешкото тяло. Поглед, който навярно би ужасил класната му в Художествената. Съвършено фина, много внимателна и видимо красива, всички я наричаха “Лейди Ар”. Госпожица Роменски. Странно име, обаче някак ѝ отиваше.
      Тя ги учеше на уважение и търпение към малките несъвършенства, караше ги да наблюдават внимателно, как пречупват светлината меките кореми на възрастните модели, прецизно да скицират прешлените и лопатките на гърба, да внимават с вдлъбнатините под лактите. Изискваше безброй повторения, за да свикнат ръцете им с мекия молив и кредата и да следват безапелационно контурите, видени от окото.
      – Да станеш художник е въпрос на дълга подготовка – повтаряше им, докато ги насърчаваше, наведена над всеки статив поотделно.
      Често обясняваше, някак извинително, че един ден ще бъдат единствени и самобитни. Но преди това… да, преди това!
      Той се забавляваше да рисува наум хиперболизираното мъжко тяло отсреща, докато пухтеше ритмично върху бягащата пътечка. Никога не гледаше телевизора на стената вдясно, по който вървяха клиповете на MTV. Търпеливо вдишваше климатизиран въздух, внимаваше да издиша през носа и под око наблюдаваше, как пада светлината върху прекалено кръглите рамене на инструктора, върху жилестите предмишници с изпъкнали вени… чак до квадратните длани, стиснали протеинова напитка.
      Постепенно установи, че по корема му се образуват т. нар. “плочки”, че гърдите и ръцете му се стягат. Тренировките бяха изморителни, но очевидно ефикасни. Имаше смисъл. След това през целият ден усещаше приятно опъване в мускулите. Вечер неизменно излизаше с компанията си, а след това се сгромолясваше в леглото почти с облекчение. Нощ след нощ.
      Беше забелязал, че единствено след пълнолуние не може да заспи. Не по време на. След. Сновеше из стаята си, по-бодър от всякога и обикновено рисуваше. Изкуствената светлина не е особено благосклонна към цветовете, но човек може да скицира и на нощна лампа. Работеше бързо и за удоволствие с мек молив, обикновено оставяйки ръката си да следва въображението, сякаш за да си почине от задължителните упражнения от натура.
      Снощи до късно експериментираше с идеята си за пейка на края на света. Една от онези, с извитите метални орнаменти… имаше ги в детството му. Нарисува няколко варианта на диагонално разположена алея със силует на дърво в дъното и самотна, празна седалка, скосена от перспективата. Фактът, че само смътно помнеше формата на старите паркови пейки, го провокираше да я измисли. Мекият му молив флиртуваше с идеята за извит метал и дървени плоскости. Той не рисуваше, той създаваше, играейки с възможностите на паметта и въображението си. Когато усети умора в очите и схващане в гърба, беше четири часа. Сутринта, както се казва.
      Затова остави бележка на майка си: “Не ме буди”, което му напомни хотелското “don’t disturb”, станало популярно благодарение на неизбежните американски филми. Само дето си лягаше сам, без никаква жена или изгледи за такава, освен онези в ума му, които подозрително мултиплицираха един недосегаем силует. Класната. Формата на ръцете ѝ, неизброимото количество красиви ръчно изработени пръстени, дефилиращи по фините пръсти без маникюр. Ароматът ѝ. Тънкият звук от токчетата ѝ по паркета на ателието в Художествената. И сега можеше да чуе онзи звук, от който костите му се наливаха с тежест и непоносимо желание да рисува. Don’t disturb.
      “Ще ми мине. Навярно още това лято, в което ще си направя ново тяло и ще се влюбя, или поне ще опитам”, вяло си мисли той, докато се пъха сред леко хладните чаршафи. “Утре ще отида по-късно на фитнес” е последната му мисъл, преди да заспи – гол и изморен от желания. И да забрави всички видения и самотни пейки в измислен парк.
      На сутринта нахлузва обичайната бяла тишъртка, късите шорти и кецовете. Схрупа някаква праскова, защото не намери прясно изцеден сок от грейпфрут и тръгна към фитнес-залата. Още докато слизаше по стълбите, тялото му се наля с енергия, сякаш предчувствайки тренировката. Навикът си казваше думата, за пореден път регистрира той. Беше като да щрихираш светлосенки – ставаше от само себе си. После отново: фасадата, липата пред нея, червено на светофара, но ако забавиш ход, почти навреме идва ред на зеленото човече, красиво изрязаната ограда, автокъщата с разноцветни таратайки на все същите цени, още малко и ще пристигне в залата, където днес ще започне с крос-тренажора. Да, поне половин час. Я чакай! За пръв път виждаше магазините в този блок отворени. Плод-зеленчук, дамски чанти и до тях… Боже, няма такава витрина! На нея голо и някак безпомощно се опират бастуни, някакви стойки за прохождащи старци, колани и ремъци. Той почти отминава, когато от ъгъла на магазина проблесва хромираното колело на инвалидна количка и нещо го кара да спре и разгледа. Черна изкуствена кожа, метални части. Изглежда като уред за изтезания. Като уред във фитнес-зала. Не, лежанките там са като инвалиден стол, с внезапно отвращение мисли той и решава днес просто да потича в парка. Картата му за фитнес изтича в края на тази седмица и точно сега му се ще изобщо да не я подновява. Дали не може да се сдобие с мъжко тяло и с добрите стари коремни преси, плюс лицеви опори, плюс един Господ знае още какво? Ще попита “Гугъл”.
      Подминава входа на залата и свива надясно към парка с езерцето. Би могъл да потича, все още не е горещо, едва десет часа е и кецовете му са удобни. А следобед и без това ще плува с компанията на малкия плаж до новия хотел. Барманката била страхотна.
      Той дисциплинирано подгъва ръце и стартира, като внимава да диша правилно. Вдишване, три крачки, издишване, три, задължително през носа. Минава покрай някакви паркови теменужки, чинно строени в ромбове – жълто, лилаво, отсечка с бръшлян. Красиво е и мирише на ново. Следващият път ще си вземе някаква музика. Край детската площадка вляво млада жена подтичва след детско колело на две гуми, приведена и стиснала с тънка ръка задния багажник.
      – Така никога няма да се научи – изпухтява до нея червендалест тип, навярно таткото – Пусни го!
      – Държа те, не се страхувай – вика тя на детето, усетила колебанието му и продължава да тича след колелото.
      Той намалява темпото, защото не иска да ги изпревари. Интересни са. Майката е млада, но някак по момчешки резки са движенията ѝ, би я нарисувал само с тънък, твърд молив. На гърба ѝ нелепо подскача детска раничка, косата ѝ е с цвета на… Не!, не може да вижда класната си във всяка слаба трийсетинагодишна жена. Но цветът е същият. Той е художник, не греши за такива неща. Кестеново кафяво, топло, с червеникав отенък. Само дето изглежда така, сякаш никога не би се покатерила на изящно тънко токче. Не и с червендалестия мъж до себе си.
      – Остави го – вече по-тихо казва бащата – все някога трябва да го пуснеш.
      Тя издърпва ръката си, но продължава да следва колелото. Хлапето е само на педалите, макар да не го знае. Навярно заблудата поддържа равновесието му.
      Отзад родителите прилежно подтичват.
      Той се усмихва и ги задминава. Нужно му е по-бързо темпо. Оттук до края на алеята, до края на парка, до края на лятото. Кецовете му ритмично тупкат по асфалта. Толкова леко, като че знаят – един ден ще чува само техния звук и нито намек за тънко токче върху паркет. И нито намек за токче, крехко като игла, забита в центъра на тялото му.



Ина Иванова


Ина Иванова в „Кръстопът“.
Ина Иванова в DICTUM.


Коментарите са заключени.