Днес Георги Рупчев щеше да навърши 69 години. Но остана на 44. Наистина остана и в един друг смисъл, може би далеч по-малко важен за онези, които го обичаха, но неоценим за българската поезия: остава като един от най-вълнуващите, най-вдъхновяващите български поети.
Предлагаме ви да чуете как Георги Рупчев четеше стихотворението си „Чувство за бавно изчезване“ (записът ни е предоставен от Валентина Рупчева):
.
Слязохме в бара. Посрещна ни вяло
дансингът като вдовец.
Нямаше никой – ни келнер, ни дявол,
а отгоре се чуваха
гласове.
Магнитофонът, невидим, броеше
нашите и без това броени дни
и примигваха слепи прожектори
с ослепителни
светлини.
Те безшумно се сгромолясваха
в притъмнелите огледала.
Като кубчета лед разпиляха се
незащитените ни
тела.
Аз почувствах как изчезваме –
бавно,
всеки на своя стол,
как политаме, как се стопяваме
като подпалени
фигурки от станиол.
Изведнъж ми се стори, че ние сме призраци
с пуловери, с дънки, с палта
и смутено усещах под ризата
изплъзването на плътта.
В мен се наежваше
далечна
ултразвукова тишина
и гаменски търсих убежище
в твоите колена.
Може и да сме опитни зайци
с програмиран живот и смърт.
Много им здраве на цивилизациите
отвъд.
Аз просто исках да скрия в сянката
притъпените си сетива.
Нека ни мислят за всякакви.
А какви сме? И ние
не знаем това.
Ние танцувахме… С последни сили
обикаляхме дансинга в кръг.
Някъде долу се движеха нашите сухожилия,
кости,
мускули,
стави
и кръв.
.
.
Георги Рупчев – 2 септември 1957 г./28 ноември 2001 г.: с благодарност. И поклон.
