Неканеният е не какъв да е: окъсани дънки, вълнена блуза, проядена от молци, китайски кецове – целите в дупки, омазано с не-искам-да-си-представям-какво лице.
      Най-лошият неканен гост е този, който е неканен навсякъде, а клошарът си е позволил да се промъкне на фирменото ни парти. Според шефовете пиенето сплотява колектива, то е нещо като своеобразен тийм-билдинг. Всъщност шефовете обичат да пият.
      – Откъде се домъкна този боклук? – истерясва младата секретарка-кариеристка от горния етаж.
      Тя олицетворява това, в което не искам да се превърна – офис плужек в най-чистия му възможен вид. Живее изцяло в офиса, подмазва се, смее се лицемерно, включително на най-плоските шеги. Открито е заявила, че на първо време не смята да ражда, за да детето не навреди по някакъв начин на кариерата й. Сигурен съм, че дори когато се прибере вкъщи, тя продължава да е в офиса. Да се питаш как сама се понася… Вероятно нещата стоят по същия начин като с миризмата на изпражненията – когато са твои, по някакъв магически начин, те рядко смърдят, в аромата им даже има нещо приятно. Когато са чужди обаче, те вонят и ти се драйфа от тях. Точно така, драйфа ми се от нея.
      – Може ли да ми налеете чаша вино? – моли любезно клошарът, протягайки ръка все едно я протяга за милостиня. Той надига гъстите си вежди в очакване и се опитва да се приближи към масата с алкохола през тълпата, която, на свой ред, се опитва да прегради пътя му.
      – Разбира се, че не, боклук скапан! Връщай се при кофите. Не ти е мястото тук – съска една от важните клечки.
      – Но аз не искам много, само чаша с вино – моли се клошарът, докато го извличат към изхода. – Вижте, навън е студено – влезте ми в положението.
      Чува се звук от скъсана дреха.
      Не издържам подобни гледки. Падам си бая състрадателен, но естествено никога няма да впиша това в CV-то си. Състраданието намеква за слаб характер, а само силните успяват да си намерят хубава работа.
      Не се двоумя дълго, грабвам чаша с вино и хуквам след клошара, възможно най-дискретно.
      Изхвърлят го на тротоара пред ресторанта, какво говоря, на леда, покрил тротоара, а той не спира да псува. Не искам да излизам, докато не се успокои. Мразя ядосани хора, които крещят без много да му мислят. Това е неприятна форма на ексхибиционизъм, разголване на разклатени нерви, които скоро ще се сгърчат в нервна криза.
      Скоро се престрашавам, минавам през голямата стъклена врата, навеждам се над клошара и му подавам чашата.
      – Каза, че искаш вино…
      – Мерси – усмихва се той.
      Вече не изглежда ядосан.
      – Добре че има хора като теб. Онези вътре са слепи, видя ли как веднага ме взеха за бездомник? Толкова лесно е да ги метнеш – киска се той.
      Сега пък не бил клошар. Е, всеки с прищевките си.
      Обяснява ми, че нарочно се е преоблякъл, за да го вземат за бездомник, иначе си имал работа и не се оплаквал от липса на пари.
      – Обичам да давам уроци, въпреки че те често остават неразбрани – продължава да се смее мнимият бездомник. – Обади ми се за следващото фирмено парти и ще ти покажа. Ще ти дам урока на разлятата чаша.
      Подава ми една визитка, на която пише само името му: Добромир К.
      След време той за втори път нахлува най-безскрупулно на фирменото парти без друга покана, освен моето обаждане, но този път замалко да не го позная: спретнат, чист, с чисто нов костюм в комплект със спортна и шумна кола, която изръмжава недвусмислено на паркинга пред ресторанта.
      – Чакам някой, който закъснява вече половин час, а по принцип не обичам да чакам. На всичко отгоре сервитьорът отказва да ми продаде алкохол, защото сте резервирали цялото заведение. Бихте ли ме почерпили с чаша червено вино? – усмихва се той, а междувременно ме поглежда издайнически. Виж го ти, хитреца му с хитрец!
      Чашата с вино веднага се озовава в ръката му. Питат го с какво се занимава.
      – Частен бизнес – отвръща и започва да разказва увлекателно.
      Компанията била на техните, изучил реклама в Англия, после се върнал и започнал да работи за тях. По-късно разбирам, че това е истина. Когато темата се изчерпва, всички го смятат за един от най-симпатичните хора, които някога са срещали, а чашата стои още недокосната в ръката му.
      Тогава Добри я надига към устните си, но не отпива, а започва да я разлива по скъпия костюм. Хората го гледат с изкривени от недоумение физиономии.
      – Защо го направи?! Какво ти става?!
      – Нищо, просто днес не почерпихте мен, а дрехите ми – казва назидателно той, хвърля чашата на пода, където тя се разбива на миниатюрни парченца и си тръгва.
      Изхвърчавам след него и едвам успявам да го догоня.
      – Не можеш да очакваш да не обръщат внимание на външността ти. Светът е устроен така!
      – Ако нямаш очаквания към другите хора, си никой, а и ми омръзна да съдят за мен по черупката ми.
      Не успявам да го спра, той се качва на колата и отпрашва намръщен заедно със своята философия за облеклото.
      Година по-късно го виждам на тротоара пред мола на Стамболийски. Станал е по-слаб, по-мрачен и по-брутален. Отново бушува зима, а е почти гол – само по боксерки. Черни затворнически татуировки, всичките – надписи, покриват тялото му. На стъпалата му, точно под глезените, пише Крокет енд Джоунс шуз, на краката и на корема му – Черути, а на гърдите му е татуирана елегантна вратовръзка Дзеня. Гони минувачите с остри думи и за капак на представлението вдига ръката си, където поглежда татуиран часовник.
      – Вие сте жалки! Ауу, дори не осъзнавате колко сте жалки! – вие той. – Вие сте шибана обвивка, за която само другите обвивки имат значение, а вътре сте кухи и празни. Мислите, че можете за купите всичко, но не можете да купите истината, защото тя не се продава в моловете. Не спирате да пазарувате, но не защото го искате, просто така сте свикнали, така са ви научили. Вие сте консуматори, но консумирате само себе си. Всеки ден откъсвате част от своята плът и я разменяте в магазините за празнотата, с която се самоубивате…
      Не ме познава, замръзвам на място и го наблюдавам известно време, въпреки че е вълчи студ. След броени минути се появяват полицаи и го изнасят нанякъде.
      – Къде ще го водите? – питам единия от тях.
      – Не си ли го виждал? Все успява да избяга от Четвърти и прави този номер. Пълну куку.
      – Да, пълно куку – съгласявам се и продължавам тъжно по пътя си.
      Но историята не свършва, защото след година и половина го мервам на мероприятие за важни клечки, където присъствам като един от представителите на фирмата, в която работя – все по-трудно ми е да не се превърна в офис-плужек, но засега успявам да устоя. Облечен в костюм, той се носи измежду хората и изглежда се радва на популярност.
      Този път ме забелязва и идва да се видим, но аз самият по нищо не го разпознавам: жестикулацията, изражението, всичко в него ми се струва чуждо.
      Отделяме се от другите, за да се видим на спокойствие и той разказва как щом го освободили от Четвърти, решил, че не иска повече да бъде пророк на антиконсуматорството. Пак работел за техните, виждал се с приятели, изобщо – живеел. Осъзнал грешката си и решил да бъде като другите.
      – Тоест никой – казвам и се отдалечавам от него.
      Вечерта се превръща в поредица от финтове, докато маневрирам, за да не се засичаме и се правя, че не го забелязвам. Истината е, че го забелязвам, но не го познавам.

      Иван Димитров е роден на 17 септември 1983 г., завършил е „Българска Филология“ в СУ „Св. Климент Охридски“. Публикувал е проза и статии в списанията „Егоист“, „EGO“, „Едно“, „Капитал Light“, „Интро“, „Една седмица в София“ и др.
      Лауреат на конкурса на Издателство „АРС“ за издаване на дебютна книга – 2009 година.
      През март 2010 г., „АРС“ издаде наградената книга: „Местни Чужденци“, а през юни 2010 г., от „Алтера“ бе издаден романът на Иван Димитров “Животът като липсваща лъжица”.
      С пиесата си „Очите на другите“ взема първа награда в направление „Авторски прочит” на двадесетото, юбилейно, издание на „Друмевите празници” през 2011 година. През 2012 г. английският превод на пиесата (от Анжела Родел) е избран сред над 400 пиеси за участие в нюйоркският фестивал „HotInk at the LARK”, където през месец март тя е прочетена от американски актьори на маса в компанията на девет пиеси от цял свят. През месец септември пиесата е поставена на нюйоркска сцена в театър „Ню Охайо”. Тя дебютира пред българска публика на „Сцена на четвъртия етаж” в Народния театър. През месец май 2012 пиесата му „Извънземно” е една от двете отличени пиеси на конкурса „Наум Шопов“ за пиеса на абсурда, организиран от ДТ „Никола Вапцаров“ – Благоевград. През месец септември 2012 г. пиесата му „Времева болест” печели конкурса за младежка пиеса и ще бъде поставена в Белград през 2013 година…

      Последните две публикувани – засега – книги на Иван Димитров са стихосбирката „Портрет на поет“ и романа „Софийски дует” (издаден от „Жанет 45“, януари 2016 г.).

Иван Димитров в „Кръстопът“.
Иван Димитров в DICTUM.