глътнах огньовете и запалих цирка
неудържимото движение
чорлавата усмивка
вярата в каменисти пътища
и се свлече слънцето
по оградата на всичките ми съновидения
отесняха облаците
дъждовното време
на баба прокашлянето
изплаши конете
които забравих да вържа във себе си
глътнах дъжда
да изсъска горещото бреме
да изскърца и вярата в храма –
последния който не срутих
(в него си пазя обувките)
пак ще тръгна
когато почистя ъглите
от вкоренени думи и обратно виждане
пак ще тръгна и вече със себе си –
сърце със подкова
изкована от огъня.
