– Не го вземай – каза Манол. – Помниш ли, когато свирих на баща ти? Болеше го сърцето човекът. И кръстът го късаше дядо Павко, но аз му посвирих на кларнета и той взе, че стана, разкърши се. Не ми взимай кларнета, Методи. Виж го какъв е очукан от всички страни – последният ми кларнет. Нали ми взема вече единия. – мъжът, който приказваше, беше облечен в дочени панталони и зелена шуба. Държеше в ръка кларнет – смазан, олющен, личеше, че горкият инструмент е много видял и патил –толкова много драски и вдлъбнатини имаше по него.
– Грамадни са ти вересиите. – каза другият мъж зад тезгяха на малката опушена стая, която беше едновременно кафене, кръчма и място, където купуваха ориз, захар и хляб. Тези продукти докарваха всеки ден с джип от Радомир. – Аз не мога да давам вересии повече на жена ти. И да ти кажа ли – като я видя, ѝ казвам че е затворено.
– Ако искаш, ще свиря без пари на сватбата на сина ти. – каза Манол и опипа кларнета. – Без пари ще свиря на погребението на баща ти, като умре. Ще свиря без пари на сватбите на цялата ти рода и на погребенията на старците от цялата ти рода. Като отвориш още един магазин и още една кръчма, безплатно ще свиря. На – през нощта ме вдигни – идвам веднага. Като ракета дохвърчавам и надувам кларнета. Мога и за сватба да го докарвам и за погребение, и за нова кръчма… Не ми взимай кларнета. Сега синът се учи да надува, хлапето има силен въздух и уши като мрежа – от вятъра лови музиката и направо кларнета я вкарва.
– Ми да не беше пил толкоз много, да беше отишъл и ти по Италия да изкараш някой лев, па тогаз ми говори за детето. – заяви мъжът за тезгяха и протегна ръка да прибере кларнета. – Синът ми е млад и няма скоро да се жени. Баща ми като умре – двайсет нехранимайковци като тебе ще дойдат да свирят за едната бира.
– Никой не го може като мене кларнета, Мето. – каза Манол свирачът. Беше студено в стаята, печката пушеше, миризма на изгорял бук се смесваше с чад от изгорели пластмасови шишета. Мето не беше човек, дето няма да изгори нещо, което може да гори. Той откупваше дори дрехите на умрелите и ги изгаряше, за да спести откъм дърва през зимата.
– Като на сина ти му беше рожден ден, ти свирих без пари и тогава жена ти плака. – продължи свирачът. – И баща ти се оправи, като му свирих, а бе тръгнал да умира. Когато ти вади доктор Кисова зъба, защо ме вика вечерта, като се беше подул като автомобилна гума в сурата? Свирих ти и ти мина зъба.
– Мина ми, щото се напихме, после ти безплатно ми изсмука цяло шише. – възрази кръчмарят и отново посегна към очукания кларнет. – Виж какъв е боклук – като че си копал с него на нивата и са го газили кравите. – довърши погнусено Методи. – Не знам на кого ще го продам, но какво да взема от тебе, Маноле? Телевизорът ти е стар и предава, като че през цялото време са му отвъртени няколко бурми едновременно. Не можеш да познаеш крава ли е, подводница ли е.
– Вземи ми… да ти дам хладилника?
– Че този хладилник е моят, бе – нали го бях изхвърлил и ти го прибра. Не ми трябва тоя хладилник.
– Вземи ми пружината от кревата, става ли? – попита Манол с надежда в гласа. – Аз ще сложа дъски отдолу, Паша и аз ще спиме на дъски. Нали ти казвам, сега детето се учи да свири и за погребение може да го докарва, и за сватба, и за нова кръчма… Жалко ще е на това дете да му се вземе кларнета. От него може и голям музикант да излезе – на погребения на най-големите клечки ще свири… Майка му ще се изплаче очите, като види, че няма на какво да свири това дете.
– Като толкоз те интересува това дете и като искаш да свири на погребенията на големите клечки, да беше отишъл в Италия да береш маслини като нормалните хора, а ти какво се въртиш тука? На, жена ти пак е тръгнала от мене да купува на вересия – вересията ѝ е по-голяма от небето с всички самолети и спътници по него. Три нейни заплати напред трябва да ми плати, да си оправи борчовете. Ами ако я изхвърлят от шивачницата, ако онзи грък, шефът им, фалира?
– Ами ти не можеш го продаде тоя кларнет никъде, бе бачо Мето. Виж го какъв е. Беше на дядо ми, той е свирил с него в Битоля, свирил е и в Браила. После баща ми свири с него в Перник на миньорите, аз … аз свирих само тука, в пернишко, но кой ме е чул, е оздравял – от бъбреци е оздравявал, от сърце е оздравявал.
– Взимам го. – заяви кръчмарят тежко. – Щото друго няма какво да се вземе от тебе. Ти си нехранимайко и вагабонт – ще го закова на стената да видят хората, че не струваш пет пари, че си прахосал кларнета, на който дядо ти е свирил, и баща ти е свирил, а ти го пропи. Нека сега детето ти да свири на керемида! Затова едни стават умни, а други прости – щото едни много знаят да плюскат и да пият, а жените им взимат вересии с четири заплати напред.
– Мога ли да идвам да си посвирвам вечер? Ще откова кларнета от стената и малко – десет минути ще свиря…
– Да те псува клиентелата ми така ли? Да ми пропъдиш клиентите, а? Да не съм луд…
Тогава вратата на кръчмата се отвори и едно хлапе, дребно, хилаво, по-ниско от тезгяха, влезе в кръчмата.
– А, ето и хлапака ти идва – измърмори кръчмарят. – Мите, кажи на майка ти, че не мога да ти дам захар на вересия. Не мога. Първо баща ти да остави кларнета тука, па ще помисля. Ако го остави, хляб ще ви дам за пет дни.
Хлапето не отговори, очите му потънаха в пода и не се отместиха оттам. То бръкна в джоба на панталоните си, извади шепа жълти стотинки, две стъклени топчета, една прашка и една силно зацапана носна кърпичка.
– Чичо Мето – започна момчето. – ето ти това. Стига ли да купя кларнета на тате? Това е най-хубавата прашка в цял Перник. Това се най-здравите топчета в махалата, а с тия стотинки можеш да си купиш шоколад „Милка”, ако добавиш още четирийсет и пет стотинки.
– Не може, Мите, ходи си дома. – каза кръчмарят, почеса се по главата, па протегна ръка и подаде на момчето една вафла. – На, взимай това и ходи при майка си. Студено е, ще настинеш. Хайде.
Момчето взе вафлата, добави я към прашката, стъклените топчета и стотинките, свали шапката от главата си – плетена шапка от дебело опредена домашна вълна – и каза:
– Сега ще ми дадеш ли кларнета? Това сигурно стига, утре ще дойда да ти измета и кръчмата. Татко може да свири на сватбата на Данчо, сина ти, когато Данчо порасне. Може да свири и на погребението на баща ти, дядо Славчо, без пари.
– Иди си, Мите – измърмори кръчмарят по-меко.
– Дай ми да посвиря малко. – настоя момчето. – Дай ми да посвиря и ще ти докарам нашето куче. Ще ти подаря нашия Джафко.
Кръчмарят подаде стария кларнет, който бе свирил в Битоля, в Браила и на всички погребения и сватби в Пернишко. Момчето го взе.
– Чичо Мето, ако те боли сърцето, като ме чуеш, ще ти мине. – извика хлапето. – Честно!
В кръчмата беше студено, навън беше студено, миришеше на изгоряла пластмаса, на цигари и тлеещи букови дърва. От стария очукан кларнет започнаха да капят тихи звуци, много тихи, като стъпки на човек, който се е излекувал от дълга болест. Като глас на дете, което си е намерило вълшебен кларнет, като Битоля, в която винаги грее слънце и като Браила, където все е зима, но пак е хубаво ,защото в къщи има дърва и запалена печка. Като захар в чай, като бобена чорба, когато умираш от глад, като четири заплати на майка ти, които трябва да отидат, за да си платиш вересиите, като четирите стъклени топчета и най-здравата прашка в пернишко. Като сватбата на сина на Мето, който щеше да порасне след дванайсет години. Като сватбари, които са си пийнали здраво и искат да люшнат най-якото пернишко хоро, така че кларнетът на хлапето нямаше да млъкне, докато и най-дъртият дядо не скочи и не се хване до младите булки.
Накрая момчето спря да свири и старият кларнет отново стана очукан, с безброй дупки, с напукана боя, като че не беше виждал никога Битоля, нито Браила, нито ръцете на Моноловия дядо, нито ръцете на Маноловия баща, нито ръцете на самия Манол, който да си кажем честно, обичаше да си подпийва. Тоя кларнет сега знаеше само четирите заплати, които трябваше да покрият страшните вересии на Манол.
Кръчмарят спря да гледа шишетата на тезгяха, кръчмарят дори не забелязваше пакетите захар, боб и ориз. Той не виждаше и печката, в която сега догаряха пластмасовите бутилки.
– Момче. – каза той. – Момче! Взимай си кларнета и бягай. Бягай и кажи на майка си, че ще имате хляб още една седмица от мене. Черпя ви. Черпя ви, мамка му стара. Хубаво свириш, момче.