Мария Гюрова: Да свърна

Публикувано от на септември 28, 2009 в 5:59 pm.

Cada dia
Cada dia

Всеки ден
не мога да разбера чувството сутрин.
То е дърво-калина,
отрупано с кичести червени плодчета.
На гроздове избухва. Но тук от значение
е денят. На хълма е моят дом, оттатък
стръмната му част са запуснати съборетини,
обитавани от бедняци, обградени с бунище.
Гръклянът ми – обточен с разкошно
уголемена щитовидна жлеза –
се е свил и не пропуска и една нота на отчаяние.
Бункер и крепост на обзелото ме безмълвие.
Аз всеки ден си представям тези гроздове на
калината или може би шипков храст – те
са шпалир по пътя ми, по който пърпоря
на четвърта или пета и бълвам
бензинови пушеци. Иде ми да свърна,
да се отклоня, да си надера дрехата,
да си олющя колената, да си забравя
шала на шипока или калиновия клон.
Ето вече колко пъти призори се събуждам
безпризорна. Нищо не ме отегчава,
не ме отвращава, почти хубав живот
имам. С хубава болка излизам.
Аз се въртя в кръг всеки ден.
С хубава болка се връщам.
Ето още един ден отиде нанякъде.
Но моята дезорганизация всеки ден
води до една такава умора, която
вече е стереотип, подобно на това
да очакваш тюлените пердета да се полюшнат,
щом пуснеш течение. Ако запаля две чаени свещи,
ще наблюдавам трепкането по скосения таван,
може да си постопля ръцете.
Вчера едно от децата ми каза, че едно мое дело
щяло да стане част от семейните ценности.
Боже. Всеки ден се случва нещо, което
те сварва неподготвен до такава степен,
че мозъкът ти почва да бучи като деряща пауза
на кофти запис върху магнетофонна лента
от старите. Защо мозъкът ми излъчва
тези кофти записи.Откъде това зашумяване.
Ще взема да оправя нещата – събирам и хвърлям
списания, листове, наченати рисунки, чорапи.
Да е голо, да е чисто, да е тихо.
Нека да има само отсъствие. Отсъствието
тренира ума, разкъсва сърцето, утишва мозъка.
Шумът е потушен, безмълвието стои като
тапа на гръкляна и създава налягане, но то е допустимо.
Всеки ден почти ми се присънва сложен сън
под формата на завъртян палимпсест –
която и пласт да наченеш, съумява
да запази удивителния си смисъл.
Впиваш се в него, искаш да потънеш, ала забравяш ли.
Милостта е дадена на тези, които могат
да забравят. Милостта е дадена за тези,
които са изчезнали. А палимпсестите
са безмилостни, те са като паметта,
като една буболечка, която всеки ден
лази нагоре надолу в стомаха ми…


Мария Гюрова


Мария Гюрова в „Кръстопът“.

Коментарите са заключени.