Опитвали ли сте се да учите малко дете да лови риба? Нямам предвид с ръце, това не го могат повечето възрастни, иначе добри риболовци, трябва сръчност и, чувал съм, бързина; говоря за класически риболов, с въдица. Между четвъртата и седмата година синът ви/дъщеря ви, внезапно проявяват интерес към вашите такъми и ви задават въпроса: “Тати, какво е това?”.
Вие им обяснявате, ако са по-малки – по просто (“Това е въдица. Използва се за да се лови риба.”), а ако са по-големи – по-разгърнато (“Не знаеш ли какво е това? Казвал съм ти. Преди да се родиш ходех на риба и майка ти дори идва веднъж-два пъти с мен. Как как става?! Трябва да отидем някой път, за да ти покажа. Но ето, виж – това е въдичарски прът, това тук са водачите, това е макарата, върху нея е навита кордата, да, ето я кордата, това тук са плувките, това – тежестите, а това – куките, внимавай, че са остри и можеш да е убодеш и майка ти ще ни убие и двамата, най-вече мен. Защо са остри ли – как защо, за да можеш да закачиш рибата.”). Така се започва. Мислел съм си, че основният проблем, зародишът всъщност, е някъде тук – в началото, в недоброто прикриване на въдичарските принадлежности. Защото, съвсем логично, следва въпросът: “Тати, а кога ще отидем за да ми покажеш как се лови риба?”
И, ако е петък, изтърсваш: ами утре! Правиш го, първо, защото наистина не си ходил на риба, откакто се е родил и второ…, как да го кажа, заради гордостта на баща, който може да научи на нещо сина си/дъщеря си и това нещо ще е свързано с природата, не само изобщо природата, а с природата на човека (първичната такава). Обикновено майката няма нищо против да отидете без нея, защото няма да ѝ се мотаете в краката в събота. Разбира се, след съответните предупреждения: да не изгори, да не се нарани с “тези твои куки” и дори – да не се удави(!).
Край, решено е.
Все пак крайно време е да спра да разказвам по-принцип, а да сведа нещата до собствения си опит по отношение на това как научих децата си да ловят риба. Имам богат опит, който в голяма степен е универсален.
Разликата между моите деца е точно три години, така че първо започнах да уча по-голямото, момчето. Мисля, че беше на шест, не си спомням точно, но си спомням как спрях “Ладата” (първата ми кола, тъмносиня, раздрънкана, но високо проходима) до язовира и заизваждах принадлежностите. За сина ми бях купил къс прът, за да свикне с него и да не се оплита много-много. Докато жена ми го мажеше с нещо против комари и едновременно с това с друго против изгаряне, приготвих и двата пръта, първо неговият, после моят. Той любопитстваше непрекъснато, а аз, възгордян до ента степен, му обяснявах, като вътрешно се учудвах как не съм забравил всички тези неща. Когато стигнахме до червеите, изпита нещо като потрес, само че позитивен – “я-я, какви са тези червеи, колко са много, виж ги как се извиват…ама тати какво правиш, не го ли боли, като го забождаш така!?” Съжалих, че не взех, поне за първия път, изкуствена примамка – по-нерентабилна е откъм улов, но пък щях да си спестя подобни неприятни въпроси. Излъгах го, че не ги боли и заметнах. Това също го порази, “ама какво направи, защо го направи, как го направи, какво е това, плувка ли, и сега какво”. Подадох му пръчката, “ето хвани, държи се така. Виждаш ли плувката, като потъне, дръпваш нагоре рязко, не, не сега и не така… ето, оплете се. Как защо се оплете, въдиците се оплитат лесно, трябва внимателно. Нищо, ще я разплета.” И се започна!
Като на всеки новобранец му потръгна и клъвна веднага. Той, естествено, я изпусна и оплете пак. После пак оплете, този път в един овъртян храст, аз разплетох и хвърлих. Да се научи да замята му беше рано, исках първо да го заинтригувам, да хване риба, да види за какво става въпрос. Накрая наистина се хвана една каракуда, каракудка всъщност, помогнах му да я изкара на брега. Не можете да си представите по-щастливо хлапе на света…обаче въпросите продължиха – “ама защо е закачена за устата, не я ли боли (ох, пак тази болка!), защо сега я откачаш, нека аз”, “внимавай, куката е остра!”, “защо е остра, а-а-а-, ама тя се извива, тази риба, пльок”…”изпуснахме я, нищо ще хванем друга”, “защо я изпуснахме”, “трябваше да я държиш по-здраво” и т.н. и т.н. Зениците му бяха разширени от адреналина и разбрах, че е спечелен завинаги. Този ден разплетох двадесет пъти, рязах цялата линия осем пъти и уловихме две риби, които пуснахме обратно. До моята пръчка на стигнах изобщо.
Следващият път избрах едно чисто, без растителност място и започнах да го уча да замята. Със спининг, моля ви се! – беше грешка, но откъде да знам? Показвах му, “ето, това е бигела на спининга, махаш го нагоре, с показалеца притискаш кордата към пръта, ето така…повдигаш пръта нагоре и замах-х-х-ваш силно, като едновременно с това пускаш кордата с показалеца. Видя ли колко е лесно?” Лесно е, да, ама за него не беше. “Я да видим дали ще можеш ти. Не, хващаш пръчката за дръжката, стискаш силно, не не чак толкова, така е добре…после вдигаш бигела, ето така-а, докато щракне…придържай!…, притискаш кордата към пръта…изпусна я, пак ще повторим, чакай да навия…Ето така. Хващаш пръта, повдигаш- ама притискай!, притискай!, че пак се размота! Ето, аз ще ти държа ръцете, искаш ли…”
Знам че за онези от вас, които са риболовци, е мъчително да четат тези редове. Не за друго, а защото е ужасно да гледаш как някой започва от началото и прави всички възможни грешки, т.е. нищо не може да направи. Дори да е собственото ви дете, е кошмарно. Разбира се, аз бях, а и всеки баща в такива случаи е, безкрайно търпелив и добронамерен…но всичко си има граници. Моята се оказа някъде към третия час. Синът ми тръгна да се отказва в началото на втория, но аз бях настоятелен и той продължи да опитва. Нула. Резултатът, имам предвид. Когато събрахме принадлежностите и си тръгнахме с “Ладата” по черния път, си помислих, че е твърде малък, за да усвои замятането. Може би догодина?
Но още следващата седмица ми заяви, че иска да отидем пак на риба, за да се научел. Как да не се съглася? Отново неуспехът бе пълен, дори се стигна до рев от отчаяние. Това не беше добре и вече нямаше как да се върна назад. В тази крехка възраст имаше опасност у него да се насади комплекс за несправяне, който да изиграе лоша шега по нататък в живота му. Хвърлих вместо него и му позволих да изпусне няколко риби, но и хванахме три, късметлията си е късметлия. Това го накара да забрави неуменията си и да грейне… и да пожелае да хвърля пак. Отклоних деликатно амбицията му и се прибрахме.
Споделих за проблема с мой приятел, професионалист, собственик на магазин за рибарски принадлежности. Той се усмихна и ме посъветва да му купя по-дълъг прът и да монтирам (завържа) кордата на върха. Така щяха да се избегнат всички манипулации с макарата и в голяма степен с оплитанията. “Освен всичко друго, това е и най-естествения начин да се лови – спомняш ли си как навремето, когато нямахме макари, а само върбови пръчки, че ловяхме така?” Прав се оказа човекът, много прав. Купих дълъг олекотен прът и следващата седмица пак отидохме на водоема. Няма да повярвате, но пак не успя! Всъщност, почти успя, към края на деня, но трябваше да си тръгваме. Аз, разбира се, покрай него трети път не улових нищо, както и да е.
Лятото свърши, заваля дъжд. И това беше.
Следващата година, през пролетта не друг, а той ме подсети. Каза нещо в смисъл, че “отдавна не сме ходили на риба”. Въздъхнах и отидохме.
След третото излизане вече можеше да замята! Вярно, прекалено силно пляскаше във водата и прогонваше рибата, вярно, понякога закачваше куката зад себе си, до себе си, пред себе си – но се научи, магарето. Че той беше горд, беше, но далеч по-горд бях аз! Бяхме успели!
Последва проблемът със засичането на рибата – или дърпаше прекалено бавно или прекалено рязко… това отне само един-два сезона. После, май че в трети клас, го научих да закача стръвта, но така че без да се убоде. Научих го освен това да монтира повода към основната корда, като за целта бяха похабени петдесетина повода, отново заради оплитане. Показах му как да монтира плувката, обясних му как да регулира дълбочините. И пак се стигна до момента, сам изяви желание, в който пожела да се научи да замята с макара. Още един сезон и готово, правеше го почти без грешки. На всичко отгоре, по собствено желание и то – вкъщи – се научи да връзва сам куки! На петата година след като бяхме излезли за първи път за риба, в една прекрасна юлска утрин отидохме да ловим червеноперки като равен с равен. Оплете се само три пъти, скъса кордата два пъти, но хванахме аз – петнадесет, а той – девет червеноперки. Хм…Тук разбрах, че освен всичко друго е и амбициозен и честолюбив, защото очите му се насълзиха. Та трябваше, следващият път да направя така, че да уловя по-малко от него. И така, накрая беше повече от доволен, хареса му, подлуди ме, будеше ме в три сутринта в неделя, вместо в пет, както му бях казал. Стана страстен риболовец, много по-запален от мен.
Една сутрин дъщеря ми ме попита: тати, това какво е? Тя е няколко години по-малка от него, както ви казах. Тъкмо беше приключила с куклите. И…всичко се повтори. С тази разлика, че нея малко я беше страх от червеите. Ама съвсем малко.
*
Дъщеря ми се научи да лови не по-зле от него. Дори постепенно, с годините, забелязах, че е по-запалена, по-скоро, на него някак започна да му става ако не досадно, то поне по-малко интересно. Това съвпадна по някакъв начин с навлизането му в тинейджърската възраст, с появата на първите момичета. Пък и не всичко се свеждаше само да риболова, все пак – увличаше се и от футбол, от волейбол, от каунтър страйк и какво ли още не. Идваше, разбира се, но не всеки уикенд. Плюсът на неговите разредени включвания беше, че когато сестра му се оплиташе, му казвах той да ѝ помогне, а аз си ловях на воля. Или, дори да не ловях, а да печех наденици на обяд, отпивайки от бирата, не ми се налагаше да зарязвам работата и да припкам да я “спасявам”. Тя обаче се справяше все по-добре и в един момент се стигна до пълна хармония.
И точно когато той навърши шестнадесет, един ден ми заяви, че не желае да дойде с нас на едноседмична почивка в Батак, където щяхме да ловим от прословутите костури, а че предпочита да остане в София. Не пожела дори да се вслуша в аргументите ми, категорично отказа. На възражението, че не мога да го оставя сам в апартамента, ми отговори, че ще отиде при баба си, ще яде палачинки и мекици, които тя прави превъзходно, ще спи, ще се мотае, но няма да пипа червеи и да умира от скука. Край! След първоначалния шок и след кратка консултация с жена ми в другата стая, се съгласих. Защо трябваше да го карам да върши нещо насила, нещо, което би трябвало да бъде удоволствие?
С дъщеря ми нещата стояха по друг начин, тя беше наистина запалена…докато не навърши осемнадесет. И ни отряза. Вървете сами, каза ни едно лято, аз предпочитам да обиколя Родопите с една приятелка. Добре де, ще има и два момчета. Чао, много ви обичам, цун, мляс. Толкова.
Няколко години, всъщност до тази, с жена ми ходехме двамата. И с други приятели, колеги-риболовци на нашите години. Някои от тях имаха малки или по-големи деца, които учеха да ловят. Понякога им помагах, та нали имах опит. Богат, при това. В интерес на истината, синът ни отиде още веднъж, без нас, с някаква компания, уж за цяла седмица, в единадесети клас. Всичко приключи бързо, точно за два дни и краткият му, красноречив коментар беше: “ах, какви лигли!”. И добави многозначително: “сестра ми е направо цвете”. След като излезе от стаята, с жена ми се спогледахме и за малко да избухнем в смях, но не го направихме. Беше вбесен, предполагам основателно и нищо чудно това да е бил краят на поредната му връзка
Преди седмица някъде, точно когато стягахме багажа за язовир “Широка поляна”, той ми звънна от Дания, където е студент последна година. “На риба ли ще ходите? Ясно. Чудех се, дали с приятелката ми да не наминем за ден-два. Какво ще кажеш? В къщичка номер пет, така ли? И защо точно в този язовир, знаеш, че там рибата е много капризна! Добре, ще ти звънна, ако реша. Нещо ме засърбяха ръцете… А, чух се със сестра ми, завършила е успешно семестъра и сега се мотае някъде из Южна Италия с разбито сърце. С Раймондо скъсали, та затова. Казах ѝ, че трябва да почерпи, а не да се тръшка. Тя също е решила да ви изненада и ще дойде направо там. Така че, вземи и нашите прътове. Пазиш ги нали? Дай да чуя мама.”
И ето, седя си на рибарския стол, гледам към отраженията на боровете на отсрещния бряг, заметнал съм, изобщо не кълве, но хич не ми пука. Може да са отмъкнали стръвта, чудо голямо, не ми се проверява. Жена ми, полуизлегната на шезлонга преполовява дебел роман. Техните пръчки са поставени върху стойките и ги очакват. Всеки момент ще дойдат, това е най-важното. Ще им опека наденица на барбекюто, докато си разплитат въдиците. Защото им спретнах номер – така ги оплетох, че ще се мотаят поне час, преди да започнат да ловят! Имам да си връщам – и то как!
