Да трия гласове и улики.
Да отминавам спомените си
с презрение.
Да тъпча думи в бузите си
и да се усмихвам,
а после да повръщам зад дивана
с надеждата
да бъда хваната.
Купчините да оживяват нощем
и да забиват в гърлото ми
малкото тъга,
която ми остана…
Напоследък съм щастлива
и това ме притеснява.
Павлина Каналиева в „Кръстопът“.
