Авторски текстове (ЛФ)

Яна Монева: Дъждът ме настига…

Публикувано от на октомври 19, 2009 в 3:56 pm.

***

дъждът ме настига.
влиза през тавана и стените
на празната стая, за която мисля.
там има един стол, на който можеш да седнеш –
само с гръб към миналото или с лице, ако го поканиш.

понякога
там стои майка ми,
представям си я такава, каквато не съм я познавала –
бременна с мен, ухае на люляци плете и ми пее,
пее сякаш плете, а аз, дали тогава или сега, я чувам.
чувам я…

друг път
в празната стая влиза баща ми, сяда,
стои – усмихнат или сърдит. мълчим,
дори когато му казвам нещо, думите са звук, който сепва –
звук на излитащи гълъби, разпръснати вестници,
или вино от счупена чаша.
мълчим – заедно или поотделно … и си приличаме.

дъждът ме настига, настигам дъжда,
в тази стая с един празен стол.
на него можеш да седнеш
само с гръб към миналото
или с лице, ако го поканиш.






Яна Монева в „Кръстопът“

1 коментар за “Яна Монева: Дъждът ме настига…”