Бялото месо, подредено за шницели в правоъгълни кутийки, леко зеленееше. Един сребрист, перлено-водораслен цвят, който беше много подходящ за седефени украшения.
– Нямате ли нещо по-прясно? – попита Елисавета Манова, коректорка в няколко издателства, две от които за научна литература. Всяко едно от работните си места тя считаше за временно.
Момчето зад хладилните витрини я почака да чуе това ли е единственият ѝ въпрос. После зарови лице до лакти сред пакетите замразени кокоши глави и извади комплект пилешки кълки в човешки цвят. Подаде ѝ ги. Гледаше не точно въпросително, но с очакване. Очите му бяха хлътнали под челото, мътнозелени, с цвета на рокфора, нарязан като цилиндрична статистическа графика. Под бялата му престилка се показваха краищата на две усукани татуировки, които пълзяха с люспестите си тела към врата му. Косата му беше равномерно набола по якия череп. Той ѝ приличаше на младо биче, което още не знае ще го оставят ли за разплод, ще го колят ли, или всъщност вече е в кланицата.
– Ще ги взема – каза Елисавета.
Момчето кимна и ѝ ги подаде в найлонов плик.
У дома Елисавета завари чиниите от вчерашната яхния в умивалника, леглата неоправени и телевизорът включен. Даваха повторение на вечерно шоу от миналата седмица. Водещият коментираше бивши новини от печата и музикантите му се хилеха с фалшиво настроение. За всеки случай Елисавета погледна и в банята на гарсониерата. Искаше да се увери, че е сама. Дъската на тоалетната чиния беше вдигната, но това беше само спомен от човешко присъствие.
Седна на малкото си бюро до леглото, включи компютъра и отвори учебника си по английски. Беше време за лични занимания. Уроците, които преди няколко месеца Елисавета започна като инвестиция в професионалната си компетентност, постепенно се оградиха с ореола на интимното изживяване. Напоследък тя бързаше да се прибере отвсякъде и да се захлупи над ксерокопираното помагало. За да е сигурна коя дума как се чете, си беше свалила от интернет програма, която изговаряше написаното.
Отначало подаваше отделно взети думи и програмата ги произнасяше с мъжествен глас. Coffee. Coffee. Interesting. Certainly. После Елисавета започна да преписва цели уроци, за си ги слуша. Внимателният глас на непознатият ги изговаряше. В баритоновия му тембър вибрираше сила и загриженост. А в това учленяване на всяка дума поотделно се долавяше объркването на чужденеца, който още не е успял да се ориентира в тукашните нрави. Той беше уверен в едни отношения и безпомощен в други. Елисавета знаеше, че може да му помогне.
Панайот, с когото живееха заедно от десет години насам, преди две седмици забеляза новия глас в къщата.
– Извинявай, обаче не можах да чуя кой бие тъча – обърна се от канапето пред телевизора той. – Astonishing! Astonishing! Не можеш ли да го накараш това чудо да млъкне?
Панайот се състоеше от кокали, свързани с едри стави, сякаш изковани в ерата на експерименталната механика. Ако не беше напълнял, то се дължеше на ракията. През деня ходеше в костюм като чиновник от министерство на външните работи, какъвто си и беше. Вечер събуваше лачените обувки, премяташе вратовръзката през една от куките на закачалката и се опъваше по анцуг пред телевизора. По време на новините Панайот имаше навика да се оплаква от човека, който в момента му пречеше. Винаги някой му пречеше. Когато гледаше мач обаче, изискваше пълна тишина.
– Уча език, ако не си обърнал внимание – защити Елисавета себе си и гласа.
– А, то мога ли да не обърна внимание! Спри го бе, Ели бе, спри го, че съм изнервен… Ей сега пак! Нямаше никаква засада!
Тя натрака няколко думи преди да изключи програмата. You are unbelievable, произнесе гласът. Елисавета отиде до кухнята, обели две краставици за салатата. Под резачката оставаше бледа оголена лента. Светлозелено. Тъмнозелено. Така си вървяха дните. Панайот вече обръщаше ракията от шишето. Тя сложи пред него чашка и удари дъното й в масата, за да я забележи. Седна пред телевизора, за да му прави компания. Мачът въобще не я интересуваше, но когато дълго време живееш с някого, започваш да правиш много неща, които никога не си мислил да правиш. Панайот я прегърна, усмихна й се на бърза ръка и върна поглед към екрана. Под мишницата му миришеше на пот.
През нощта Елисавета стана, включи компютъра и иконките на “Уиндоус” светнаха в тъмното. Панайот се размърда и се зави през глава на другата страна.
I will never leave you.
Нямаше ли тревога в интонацията му? Тя намали звука и написа следващия му отговор. Прошепна въпроса си бавно, като за чужденец, в решетката на тонколонката.
I miss you too, каза той.
I love you. I love you. I love you. I will never leave you.
– А, в тая къща вече не се живее.
Беше Панайот. Седнал на леглото, надничаше иззад рамото на Елисавета.
На другия ден, докато тя спеше, той се посуети напред-назад из стаята, тръгна, върна се, размести някакъв стол. Елисавета реши насън, че си подбира вратовръзка в тон с ризата и изпробва разни комбинации. Той беше в състояние цял час да се върти от анфас в три-четвърти пред огледалото и да преценява съчетанието на дрехите си с присвити очи. За по-добър ефект си гълташе корема. Разбира се, ставите му изпъкваха от всеки ъгъл на костюма. Елисавета реши да не си отваря очите. Когато по-късно ги отвори, забеляза, че компютърът е включен. Програмата за четене на английски беше изтрита. Сайтът, от който я свали, вече не работеше.
След такова начало денят можеше спокойно да не почва. Елисавета разбра, че мъжът, за когото някога искаше да се жени, вече въобще не ѝ е приятен. А гласът, който копнееше да чуе, беше потънал в преизподнята на харддиска. Сигурно вече се разлагаше на нули и единици заедно с други изтрити файлове. Стори ѝ се, че и тя самата е някаква програма, работеща и надеждна, но без иконка в главното меню. Поплака си. Преди да отиде на работа, се отби да купи яйца.
Момчето седеше зад хладилната витрина и четеше списание с красиви голи жени. Когато видя, че има клиент, хвърли илюстрованата литература под тезгяха и се изправи.
– Аз работя при тях – каза Елисавета и посочи надолу, така че ако пръстите ѝ се удължат с пунктирана линия, да уцелят списанието.
Погледът на момчето проследи жеста ѝ до крайната му цел. И се разшири.
– В списанието?
Елисавета го видя как се мъчи да си я представи гола, за да прецени дали я е виждал.
– Не, аз съм коректор там – каза тя, без да уточнява към какво се отнася “не”-то.
– Аха.
Явно беше останал с чувството, че това е някаква важна длъжност, но тя пък не му беше интересна. Изправи се в очакване на поръчката ѝ. Тежките му ръце с още татуировки се подпряха на тезгяха.
– Искам…
– Какво да бъде?
Гласът му, който досега почти не беше чувала, се оказа внимателен баритон. Елисавета се огледа и видя, че е сама в магазина.
– Да ми кажеш “You are astonishing”.
Ако беше с десет години по-голям, щеше да я помисли за луда. Той обаче се засмя.
– You are astonishing.
Имаше произношението на ученик, който по време на уроците по английски е ходил да пуши.
– Не е същото – каза Елисавета.
– Никога не е – съгласи се той. После, внезапно увлечен от идеята, смръщи лице и се зарови в рядко използваната си памет. От напрежение затисна устата си с длан. В един момент успя да измъкне на повърхността това, което търсеше, и очите му засияха. Даде знак на Елисавета да се наведе над тезгяха към него. Той също се протегна напред и прошепна, този път с безупречна дикция:
– I will never leave you.
Кристин Димитрова в „Кръстопът“.
Кристин Димитрова в DICTUM.
октомври 21st, 2009 at 9:09
Прекрасно!
октомври 21st, 2009 at 12:14
Много добре, тъга и малко хумор.
Така се поддържат обороти за поезия.
октомври 24th, 2009 at 16:13
[…] домнуле сомнуле! Кристин Димитрова: Гласът ВЕСТНИК: Започна гласуването в […]
ноември 23rd, 2009 at 12:29
Прекрасен и стойностен разказ, който ни кара да се замисляме за същественипроблеми в живота.Приеми моите адмирации! 🙂
март 3rd, 2010 at 15:29
[…] заедно с вече публикуваните в „Кръстопът“ разкази “Гласът“ и “Заедно“, са включени в новата книга на Кристин […]
март 10th, 2010 at 16:56
[…] в “Тайният път на мастилото” разкази “Botev.com“, “Гласът“ и […]