Иван Димитров: Розова любов*

Публикувано от на ноември 14, 2009 в 4:35 pm.

      Любо Лудия беше един от колоритните образи в Мало Бучино – издължил се към небето, същински бор, главата му дребна, декорирана с рехави и криви вежди, че и мургав като млечен шоколад. Викаха му Лудия, защото се държеше винаги като дете. Остарял външно, вече хванал за опашката четиридесет и третата година, но все пак – дете. Историята му я знаеше всеки от селото. Майка му била танцьорка с безброй ангажименти. Ходела да танцува по разни официални събития. Заченала без да иска, никой нямаше представа от кого и така на белия свят се появил Любо Лудия. Още бебе, той придружавал майка си на нейните безкрайни изяви. Плачел, затова когато тя го оставяла сам в някоя малка стая, сипвала вино в биберона. Бузките на детето поруменявали и то се унасяло в дрямка. Дали заради изпитото в прекалено ранна възраст вино или поради друга физиологическа причина, Любо не станал особено умен, когато пораснал.
      В него завинаги остана увлечението по алкохола и любовта към майката. От малък говореше нечленоразделно и ако човек не бе контактувал с него преди, той не би разчленил думите, изстрелвани на неравномерни и бързи откоси, като с картечница.
      Любо Лудия беше от най-бедните хора в селото. Не се изучи в училище, нямаше постоянна работа. Викаха го за общ работник, даваха му на ръка по някой лев, а заплащането беше придружавано и от вино или ракия. Докато му подаваха чашата, Любо жадно я изучаваше с поглед. После я глътваше на един дъх по инерцията на създадения навик. Майка му често негодуваше срещу тази форма на заплащане. Не обичаше пиянството на сина си, вероятно защото сама го беше създала и молеше хората да разреждат ракията с вода.
      Партито беше в горещ августовски ден и Любо Лудия седеше на една от трите дървени маси пред кръчмата в селото. Пиеше бира, а по нанагорнището бавно се търкаляха коли. Към ограденото пространство, определено за партито, се изкачваха и пешеходци, които пристигаха на вълни с автобуса от София.
      Преди два дни над селото пристигнаха работници, които построиха сцена и барчета. Докараха и техника. Поляната, на която щеше да се състои мероприятието, беше заградена с ленти за трета поредна година. Още от ранните часове си личеше, че ще присъстват поне двойно повече хора отколкото миналата.
      А какво беше това събитие? На това нито един от селяните не можеше да отговори. Бяха чували силния бийт, но не можеха да го усетят. Отказваха да го възприемат, бяха израстнали с различна представа за музиката.
      Надписът drum and bass на плакатите, написан на чужд и неразбираем за тях език, им се виждаше като йероглиф. Селяните не харесваха „какафонията” и не можеха да разберат какво толкова намираше в нея младото поколетние, но им допадаше оживяването на селцето, което настъпваше с фестивала. Пък и те си бяха малко нещо градски селяни, поне повечето от тях. Намираха се твърде близо до София, за да не се поблазнят от мисълта да работят там.
      През главата на Любо Лудия никога не беше минавала подобна мисъл. Той обичаше селото и преживяваше някак. Все пак замогването на останалите селяни му осигуряваше клиентела – той вършеше черната работа, за която другите нямаха време или желание.
      Любо се взираше в пъстрата прежда от тела в шарени дрехи, която се тъчеше пред него, отпиваше често, усмихваше се и не спираше да маха с ръка. Ръцете под шарените одежди често махаха в отговор.
      – Виенагорешеодитехаха – подсмихна се Любо на момче и момиче, които седнаха да изпият по кафе на съседната маса. Те го изгледаха учудено, но след като повтори и потрети изречението, го разбраха и потвърдиха с кимвания. Завърза се разговор, който се източи за около час. После те продължиха нагоре. Споменаха, че ще дойдат пак да пийнат по нещо. Любо ги изпрати със звучния си смях и с една от неразбираемите си реплики, а те се обърнаха и му се усмихнаха.
      След няколко часа, когато вече се беше стъмнило, музиката забуча. Любо все така седеше на масата – този следобед почиваше, след като цяла сутрин беше ровил в земята, за да освободи пространство за септичната яма на един негов съсед – тъкмо щеше да става, когато момчето и момичето се върнаха.
      Със себе си те водеха ново момиче, слабо и почерняло от слънцето. Слез като си поръчаха бири, отново се завърза разговор. Поинтересуваха се как живее и какво прави в селото, на свой ред разказаха за себе си. Бяха студенти. Момчето и момичето се казваха Ангел и Ани, а тяхната приятелка се казваше Красимира. Следваха в Софийския. Любо така и не ги попита какво точно учат. Някъде вътре в себе си знаеше, че няма да разбере, дори да му кажат.
      По някое време Красимира отиде до тоалетната. Другите продължаваха да говорят с Любо. Рядко му се случваше да говори така с някого, обикновено го взимаха на подбив, нали беше нещо като селския идиот. Но този път не поправяха думите му, не се шегуваха с него и Любо се опияняваше от изпълнилата го лекота. Скоро Красимира се върна и седна отново на стола до него. Музиката туптеше бясно като забързаното сърце на подгонено от ловци животно.
      По някое време Ангел и Ани се спогледаха. Горе партито бушуваше, време беше да побушуват и те.
      – Хайде. Може да се видим утре, сутринта.
      Красимира реши, че ще се качи горе след малко.
      Изчака ги да се скрият, стана от стола, приближи се, наведе се и го прегърна.
 Любо не реагира. По-скоро нямаше представа как да реагира. Беше гледал такива неща само по телевизията. Не познаваше други ласки освен майчините, получени толкова отдавна призраци на спомени… Нервен тик се опита да премине през тялото му, но допирът на Красимира го накара да замлъкне в зародиш.
       – Светът е вълшебен. Обичам те. Обичам всичко.
      Тя хвана с ръцете си рамената му и с леко докосване го накара да приклекне малко. Беше с около една глава по-ниска от него. Устните й погалиха челото му. Любо чувстваше, че ще се разпадне, че летният вятър ще го отвее и никога няма да се върне.
      След минута Красимира го пусна и отново повтори колко го обича. Каза му, че е прекрасно същество, но никой не се е опитвал преди да види скритата му красота. Внезапно тя се сбогува с него и се затича нагоре към музиката, която изведнъж беше станала тиха и нежна.
      Любо Лудия се прибра късно в къщата си, легна сам в леглото. Усмихвайки се на тавана, едвам успя да заспи в три сутринта. Случваше му се за пръв път, обикновено тежката физическа работа го приспиваше рано.
      На сутринта отиде в кръчмата за чаша кафе. Някои младежи си тръгваха, други се смъкваха до селото, да си купят храна или да хапнат по супа. Отгоре се зададоха и Ангел и Ани. Полузаспали и уморени, те се тръшнаха до него.
      Любо дълго искаше да попита нещо, но от вълнение езикът му стана по-бърз от обичайното и въпросът беше зададен неведнъж преди да бъде разбран.
      – Красимира ли? Че тя си тръгна – отговори Ангел.
      Надеждата винаги е голяма и от нея най-много боли, но той нямаше как да знае това. Разказа им с няколко думи какво се е случило. Думите не бяха бързи, истинско чудо! Те трудно, едва-едва се виеха из устните му.
      – Виж… Тя… Тя беше взела нещо снощи – заекваше Ани, докато се опитваше да обясни какво се е случило.
      Любо недоумяваше. Обичайният му глас се върна и той изстреля своето неверие. Ангел и Ани се спогледаха тежко. Ситуацията беше неловка и тъжна.
      Ангел бръкна в джоба си, извади портмонето си и дълго ровичка вътре, докато извади малко розово хапче, което показа на Любо.
      – Екстъзи. Хапчето на любовта. Това беше взела. Когато го изпиеш, обичаш целия свят.
      Хапчето се озова в ръцете на Любо. Той го заразглежда с любопитство, но нищо не успя да проумее.
      Седмици след края на феста той още го гледаше. Сега то се намираше зад витрината на старата секция в спалнята и той често се взираше в него умислено. Даже селяните забелязаха промяната му – по-мълчалив, по-замислен беше станал Любо. А понякога, насред цялата му унесеност, от сърцето му изникваше дълбока, щастлива усмивка, която бавно се разстилаше по цялото му тяло.
      Онази вечер тя му беше оставила част от розовата си любов.

Иван Димитров

Иван Димитров в „Кръстопът“.



* – първа електронна публикация на разказа: в „Литературен клуб“. Разказът се публикува в „Кръстопът“ като част от подготвяната за печат от Издателство „Арс“ книга на Иван Димитров – „Местни чужденци“.

Коментарите са заключени.