Празнота. Прекалено много думи. Аз знам нещо. Ти знаеш нещо. Той знае нещо. Ние знаем нещо. Вие знаете нещо. Те знаят нещо. Никой не знае нищо.
      Събудих се посред нощ в този чужд град, гърбът ме болеше, бях гладен, звездите светеха – все така студени и все така далеч.
      На места като това дори в три и половина през нощта можеш да намериш нещо за ядене, затова се изнизах през задната врата на вана, протягайки се и преглъщайки гъстата слюнка, образувала се в устата ми по време на нездравия сън. Потръпнах от студа, но ме мързеше да ровя из дрехите, затова просто заключих колата и тръгнах по тениска.
Не знам как би предпочел да продължа. С идилична картина на нощното градче, в което една част от хората никога не спи, с небето, бриза, бум-ти-ти-бум-ти-ти-бум-а от клубовете на плажа, едва доловимия грохот на вълните и миризмата на сол, станали толкова обикновени за местните, че вече дори не им обръщат внимание, но са първото нещо, което идващите от други места забелязват.
Или пък трябва да ти разкажа за това как докато минавах напряко през паркчето пред кметството, под една лампа видях пиян човек, който се въргаляше в локва повръщано и ломотеше:
      – Ще теглиш, да, ще теглиш…
      И за това как ме побиха тръпки, понеже бяхме само аз и той, две самотни души в огромната вселена, и нямаше на кого другиго да говори, освен на мен и звучеше точно като древните пророци, може би малко по-миризлив, а може би не…
      Всъщност си мисля, че най-добрата стратегия е да ти тегля една и да престана да мисля какво точно искаш, но и двамата знаем, че не мога да го направя, понеже най-вероятно съм някой прероден Буда, който не обича да се отнася грубо с невежите, чел си Сидхарта, знаеш как стават тия работи.
      Излязох от паркчето и се озовах на една малка странична уличка. Бях сигурен, че през деня видях павилион за дюнери някъде наоколо, на не повече от стотина-двеста метра, но нямах представа накъде трябва да тръгна, всички пресечки ми изглеждаха еднакви.
Закрачих по улицата и от един двор – градчето е малко и повечето хора живеят в къщи с дворове, точно както се предполага, че трябва да живее нормален човек – чух шум. Приближих се до оградата и надникнах. Нещо в градината, отстрани на алеята, която водеше към входната врата на къщата, пак изшумя. Сякаш някой се спъна и изпсува:
      – Мамка му!
      – Хей, какво правиш там? – попитах аз.
      Човекът притихна.
      – Излез – казах, – знам че си там. Нищо няма да ти направя.
      Не виках, говорех спокойно и след малко видях прегърбена тъмна фигура да се приближава до оградата. Беше някакво момче – на седемнайсет или осемнайсет, не повече, късо подстригана коса и една от онези гейски розови тениски, които се носят масово напоследък. Изглеждаше изплашен и дори на жълтеникавата светлина на старата улична лампа разбрах, че е пребледнял.
      – Какво правиш там, мой човек? – попитах го пак.
      – М-м-моля, господине – гласът му трепереше така, че чак ми стана жал. – М-м-мога да обясня. К-к-кълна се.
      – Я не се кълни, а по-добре излизай оттука, че ей сега ще изскочат хазяите, и на тях няма да можеш да обясниш нищо.
      Момчето тръгна да прескача оградата, преметна единия си крак, а в същото време ми подаде две-три цветя.
      – Ще подържите ли, не искам да ги измачкам. – очевидно се беше успокоил, макар и краката му още да трепереха, когато стъпи на тротоара. – Благодаря.
      – Сега ще ми обясниш ли какво правеше?
      Тръгнахме надолу по улицата. Тясна, съвсем обикновена, дори селска уличка, бог знае откога неасфалтирана, с дупки и контейнери през тридесетина метра, от които, изкарвайки ти акъла, скачаха котки, когато минеш покрай тях. Извадих пакет цигари.
      – Искаш ли? – предложих му.
      Той си взе една. Подадох му запалката, изчаках го да запали и си я взех. Вървяхме и пушехме. Представям си колко странно се е чувствал. Неудобно – не знам, но странно със сигурност. Когато е ставал от леглото същата сутрин/следобед, зависи кога си е легнал предната вечер/сутрин, едва ли е предполагал, че след по-малко от двадесет и четири часа ще върви из пустите странични улички с висок, леко напълнял през последните години, не много красив, но и не съвсем за изхвърляне мъж, навлизащ в средната възраст, без да знае какво да каже.
      – Е? – подканих го, не толкова от любопитство, отколкото понеже обичам да измъчвам хората около себе си.
      – Ами… преди малко се скарах с приятелката си и… – драматична пауза, дръпва от цигарата, изпуска дима с въздишка, – стори ми се добра идея да ѝ подаря цветя. Следобеда много хареса цветята в тази градина и понеже няма откъде другаде да взема по това време, си помислих, че може да е добра идея.
      Наивник. И малко романтик. Поне подсъзнателно.
      – И реши да ги откраднеш?
      – Щях да помоля за разрешение собствениците, честно, но по това време, едва ли…
      Не знам кога станах такъв мекушав идиот, но хлапето ми харесваше.
      – Да, да, една съсипана градина не значи нищо пред една съсипана любов.
      – Да, прав сте – усмихна се той.
      – А защо, по дяволите, не използва вратата на двора, ами прескачаше оградата?
      – Не знам, просто се бях панирал – сви рамене той.
      На всичкото отгоре имаше куража да си признае, че го е било шубе. Не срещаш такива хора всеки ден.
      – Как се казваш, мой човек?
      – Георги.
      Стиснахме си ръцете в движение.
      – Аз съм Петър.
      Той се спря по средата на улицата.
      – Знаех си, че ви познавам отнякъде. Вие сте Петър Серафимов, писателят, нали? Виж ти, изненада.
      – Мисля, че бъркаш, хлапе – казах, гледайки небето.
      – Не, вие сте, сестра ми е луда по вашите книги, господи – засмя се той, – няма да ми повярва, като ѝ кажа.
      – Ти не трябваше ли да ходиш да се сдобряваш с приятелката си?
      – Да.
      Това май беше малко грубо. Хлапето пак се сдуха.
      Не съм най-подходящият човек, който да дава съвети на любовна тема. Най-много щях да го накарам да оплеска нещата още повече. Затова изобщо не се мръщи, че само го потупах по рамото и му казах:
      – Вземи се в ръце, мой човек, изобщо няма да е толкова страшно. Ще видиш.
      – Надявам се – промърмори той.
      – Просто си спомни колко я обичаш и думите ще дойдат сами. Или най-добре, не говори много. Многото говорене обикновено води до главоболие.
      – Мерси.
      – Ще видиш, ще се справиш.
      Не мога да разбера, защо винаги, абсолютно винаги се опитвам да бъда ангел-хранител. Предполагам, че е моят начин да си избивам комплекса за малоценност.
      – Благодаря ви много.
      – Може ли да те помоля за една малка услуга преди това?
      – Разбира се.
      – Някъде тук имаше дюнери…


      Седях, облегнат на тезгяха, или каквото там му се вика, и гледах как продавачът – още едно младо момче, на такива ми вървеше онази вечер – реже месото с дългия и тънък като катана нож.
      Днес по обед, тъкмо бях пристигнал, седнах в едно ресторантче и, възползвайки се от силата, която дава лепенката WiFi на един от прозорците на заведението, си проверих пощата (аналоговите пичове нямат място в цифровия свят, това важи най-вече за писателите; колко време им трябваше, за да ме накарат да купя проклетия лаптоп).
      Писма в кутия (между другото, това й харесвам на мрежата, абстрактността; каква кутия? Някакви пикливи пиксели не могат да се нарекат кутия, но си принуден дори да мислиш за тях така, просто защото нямаш друг избор): 1.
      От издателя ми. Както винаги, в познатия телеграмен стил:
      „Продажбите на „Клуб Книжен Плъх” вървят дори по-добре от очакваното. Като се прибереш, отиваме в Строежа, аз черпя. Човече, велик си! (и си включи шибания телефон!!!) Митко”
      Преди време това щеше да ме зарадва. Сега просто щракнах върху хикса в горния десен ъгъл и си поръчах бира и салата. Не си правя илюзии. Съвсем скоро ще започнат плямпаниците за ненужния цинизъм, неразвиващите се образи, неоправдания песимизъм, който убива изкуството. Как да им обясниш на тия пичове, че някои работи просто се намират извън контрола ти? Искам да пиша красиви неща, наистина. Просто не се получава. Измъченото ми и изморено съзнание ражда това, което може, и някои хора го харесват, други не. Факт, точка, баста. Всеки опит да се направи нещо по въпроса си е чиста проба изнасилване. Дори не знам защо се паля толкова.
      – Извинявай – сепна ме продавачът, който приключи с рязането на месото – ама ми изглеждаш много познат отнякъде…
      – Едва ли – казвам.
      – Странно. Не мога да се сетя обаче откъде, сигурен съм, че съм те виждал.
      – Бъркаш ме с някой, приятелю.
      – Може. Ето, заповядай.
      – Четири кинта, нали?
      – Точно.
      – Дай ми и една кутийка кола.
      – Ето.
      – Мерси. Лека работа.
      – Всичко най-хубаво.
      Вървях и ядях и пиех и мислех все повече и повече за това, че за пореден път не знам за какво да пиша, а творческите застои са нещо много гадно, могат да те побъркат и никой няма лек за тях, затова, ако Фортуна се е изгаврила с теб така, че да те създаде писател, остава ти само да се молиш да не те сполетяват много често. Молитвите обаче не помагат особено.


      Съществата на нощта вече се прибираха в убежищата си, олюлявайки се, викайки, пеейки, падайки, смеейки се. Развиделяваше се, аз стоях пред вана, треперех от студ и си повтарях какъв идиот съм. Огледах се. Паркингът беше пуст, с някоя и друга торбичка, въргаляща се наоколо. Всички все още спяха, а онези, които не си бяха лягали, се канеха да се завлекат в леглата. Нямаше да е лошо и аз да го направя.
      Паркингът беше отделен от улицата с малка градинка и тротоар. На тротоара видях момчето с цветята – Георги. Беше прегърнал някакво момиче и двамата вървяха мълчаливо нанякъде. Георги се обърна и ме видя. Засмя се и ми помаха.
      Аз също се усмихнал и му помахах.
      Един камион за хляб мина покрай тях.

* – Публикуваният разказ е от излязлата от печат през август 2010 г. в Издателство „Арс“ книга на Милен Миланов „Бибоп от Хенри“ – един от наградените проекти в националния конкурс на издателството за издаване на дебютна книга.