Ина Иванова: Прости правила за препрочитане на писмо*

Публикувано от на ноември 20, 2009 в 12:04 am.

      Тя получи писмо. Забутано в дебрите на пощенската ѝ кутия, между рекламни листовки, сметки за електричество, вече платени, фактури за мобилен телефон и безплатни гайдове за кината, заведенията и фитнес-салоните. Проверява електронната си поща няколко пъти дневно. Изпразва пощенската кутия веднъж на седмица-две, колкото да не изглежда незаинтересована. Освен това от един трилър наскоро разбра, че препълнената кутия е сигурен начин да обявиш апартамента си за необитаем. Е, нейният не е. Особено нощем, защото през деня е или на работа, или на разходка. Няколко вечера месечно е домакиня. През останалите се гледат с екрана на телевизора – той заплашителен, тя – отегчена.
      Тя получи писмо. В най-обикновен четвъртък, след като беше изяла две краставици с късче сирене за вечеря, след като си взе душ и се опита да забрави за онзи доклад, който трябваше да е готов до утре. Краката ѝ бяха леко отмалели и тя ги вдигна на масичката. После апатично разрови купчината, образувана от съдържанието на пощенската ѝ кутия. И да – там имаше писмо. Истинско.
      “Кой, по дяволите, още пише такива?”
      Пликът е обикновен, не много дебел. Сряза го небрежно с ножицата и не изпита и капчица от онова нетърпение, с което отваряше писмата преди години. Сякаш е нереално. Нещо като хартиен спам. Само един лист, при това ръкописно изписан. Непознат почерк.
      “Всъщност – имам ли вече познати почерци?”
      Странно е – няма подател. Печатът върху марките е замазан. На предната страна на плика грижливо е изписано името ѝ, с коректния адрес, с пощенски код. Съсредоточи се върху малките детайли, за да пренебрегне съдържанието на писмото. Толкова красиво и необратимо, че откакто го прочете, си поема въздух само на малки глътчици.
      “Сега разбирам. Не е възможно този текст да прозвучи искрено в електронна поща. Защото има изречения за и-мейл и изречения за хартия. А аз се оставих да бъда сразена от няколко прости реда, неподписани и пъхнати в лицемерно обикновен плик. И целият ми ден е взривен и искам, искам… И аз не знам какво!”
      Но за всеки случай спря звука на телевизора и се плъзна във фотьойла отсреща. Купчина думи са в състояние да я направят безтегловна и красива. Защо изобщо другите се изтезават с диети?! Както и да е. Опита да мисли логично.
      “Кой, по дяволите, подяволитекой би могъл да е подателят? Хм?”
      Та нали си смени жилището преди година (малко преди сватбата) и не си спомня да е обявявала навсякъде новия си адрес. Е, освен в съответните общински служби. Но не и сред всичките си познати. Просто защото се среща с тях в интернет, по заведенията или в предълги телефонни разговори, обикновено нощем. Колко мъже всъщност знаят къде живее? Особено – мили и чувствителни мъже, защото такова писмо не може да бъде написано от случаен екземпляр на този противоречив пол.
      “Нека помисля…”
      първо: Никой от бившите, защото са бивши. Или някой от тях я следи, но не, това е параноя.
      второ: Никой от колегите, защото щеше да усети. Освен ако някой от тях не я следи, но не, това е параноя.
      трето: Може би някой от приятелите. Но те не пишат писма. Освен ако някой от тях не е прописал, но не. Това би било катастрофа.
      четвърто: Все пак някой от бившите? До един чувствителни. И можеха да пишат на ръка. “За Бога!, това е глупаво, времената бяха такива.” Не, не! От тях получава дори ЧРД-картичките по и-мейл.
      пето: Мъж, когото не е забелязала. Някой от всички онези, останалите. Е, не! Чак пък такова самолюбие няма. Пък и – за да ѝ знае адреса – трябва да я следи. А това е…
      шесто: Писмото изобщо не е за нея. Може да е за предишната обитателка на жилището. Но не. На плика е изписано цялото ѝ име. При това с фамилията на съпруга ѝ. Макар че него все го няма, тя носи името му като заклинание, като последен опит да са заедно. Как ненавижда вечните му пътувания в чужбина! Кой знае какви ги върши там… Ох, не-е-е, това е гадна параноя!
      седмо: Поне е сигурно, че почеркът не е на любимия. На благоверния. И стилът не е негов, за съжаление.
      Щеше ѝ се той да притежава поне частица от артистичната лекота на тези няколко реда, от неуловимата им предвзетост, от увереността, че ще бъдат прочетени и препрочитани. Ето затова не обичаше да остава сама – вечер, когато е уморена, вижда повече дефекти, отколкото е здравословно.
      Писмото лежи върху бедрата ѝ – крехко и сякаш недокоснато. Бедрата ѝ лежат върху фотьойла и тесният им профил внезапно ѝ напомня молив, с който можеш да напишеш всичко. Фотьойлът е само основание да е тук – в тази стая, в тази къща, в този град. Фотьойлът я приема, защото не може да ѝ откаже. Да четеш, свита на кълбо върху удобната му седалка, е толкова успокояващо, толкова ретро. Затова се сгуши и взе отново писмото.
      “Не желая да правя ревизия на всичките си познанства, толкова е досадно и излишно. Може да е от всеки. И най-странното е, че този “всеки” би могъл да взриви живота ми с няколко думи, все още е възможно…”
      Някой трябва да му каже: Не е редно да се пишат такива писма!
      Те ще обърнат деня ѝ с хастара навън и никаква ирония няма да успее да я спаси от оголените ѝ нерви, и да я върне в безопасното ежедневие. И ще я превърне в самата беззащитност. И всяка вечер, в която е сама, ще я връща отново и отново към този крехък лист хартия, към равномерния, леко наклонен наляво почерк. И ще е на път да повярва на всяка проклета написана думичка, а светът наоколо е пълен със спам.
      “Някой трябва да забрани писмата и да ме спаси.”


      Миналото пълзи навсякъде около нея и изпълва стаята със звуците и лицата си. Миналото не помни почерци, макар че написаното трябва да е по-трайно от паметта. Тя стана, сипа солидна доза от любимия бърбън на мъжа си и послушно отпи. После сгъна твърдия лист и го прибра обратно в плика. Измамната му обикновеност вече не може да я излъже – в утробата му зрееше очакване. Две изречения… повече няма да ги чете, знае ги наизуст: “Толкова дълго се опитвам да те изтръгна от себе си, че накрая успях. И чак сега ми липсваш наистина”.
      “Красиво го е написал!”.
      Затваря очи в очакване на вечерта, в която ще прекоси хола с най-леката си походка и изобщо няма да помни, къде е скрила писмото.
      А бедрата ѝ върху фотьойла отново се сгушват в любимата поза за четене.

* – Разказът е отличен с втора награда на тазгодишното издание на Национален литературен конкурс „Яна Язова“. С първа награда журито на конкурса отличи „Любов по e-mail“, с автор Яница Радева, а третата награда бе присъдена, за „Една доза ..приятелство“, на Добрил Янев.

Ина Иванова


Ина Иванова в „Кръстопът“.
Ина Иванова в DICTUM.

1 коментар за “Ина Иванова: Прости правила за препрочитане на писмо*”