– Книгата „Вой” излезе през втората половина на петдесетте години и беше продадена в тираж, незапомнен от времето на „Стръкчета трева” на Уолт Уитман. Днес според мен това би било невъзможно за която и да е книга с поезия. Изглежда, че поезията все повече се превръща в камерно изкуство. Публиката ли се е променила и коя е причината за тази промяна?
– Мисля, че грешиш. Ако някой напише книга, която е толкова нова и изобретателна, колкото „Вой”, смятам, че ще се продаде също така добре. Не трябва да забравяме обаче, че поезията не е само писано слово. Някои от най-добрите лирически произведения са песни. А някои от най-красивите песни в света са го обикаляли целия по няколкостотин пъти на ден. Сред тези песни и стихове, които се пееха и рецитираха от милиони хора, са ранният американски блус, песните и стиховете на Робърт Джонсън (през 20-те и 30-те години), песните и стиховете на Боб Дилън, изключителните стихове към песните на Джон Ленън и Пол Маккартни като „Сърджант Пепър” например. Те се помнят и се пеят от хората. Така че, ако разгледаме поезията от Омир и Сафо, през менестрелите, бардовете и традиционните устни изпълнители, ще открием, че има много стихове, които са познати навсякъде по света, на всякакъв език, както и на английски.
Писаната академична поезия е камерно изкуство, но има и друг вид поезия, която има огромна аудитория и която може да променя света, както направиха „Бийтълс” и Дилън. Стиховете в рокендрола допринесоха повече за промяната на бюрократическия марксизъм, отколкото цялото оръжие по света. Камерно изкуство може да се нарече академичната поезия, както и определен вид от тази съвременна поезия, която е трудна за разбиране, но която в бъдеще ще бъде много по-популярна. В наши дни няма много интересна такава поезия, въпреки че Аполинер и Арто са постигнали огромно влияние чрез своите имитатори, сред които съм и аз. Не забравяй, че Сафо е пяла, така както Боб Дилън, и Омир е пял. Тяхната поезия не е била писана.
– Как бийтпоколението и „децата на цветята“ промениха света?
– Бийтпоколението по идея се интересуваше от темата за духовна свобода и в известен смисъл от новото съзнание или може би от възстановяването на старото съзнание, загубено по време на индустриалната революция. Това бе някакъв тип свързано със земята съзнание или както написа Керуак: „Земята като нещо индианско.”
През 40-те години Керуак използва фразата „нова визия” или „ново съзнание”. Ето защо ние се интересувахме от изкуство, но и от изучаването на различните обществени класи, включително и „нарушителите на закона” – т.нар. престъпна класа. Интересувахме се и от наркотици, главно марихуана и халюциногени, за да подсилим чувствата и мисълта си. Тези различни интереси доведоха до хомосексуалното освобождение или поне имаха принос в този процес. Смятам, че това бе стъпка и към освобождението на жените и на черните.
Аби Хофман през 1963 г. взе със себе си „По пътя” и тръгна на пътешествие на юг. Хофман, който е радикален yippy (участник в Младeжката международна партия на народите), бе вдъхновен от това как Керуак преоткрива Америка и от оценката му за културата на черните. Той тръгна на юг към Бирмингам, към Алабама, за да подкрепи правото на афро-американците да гласуват. После последва интеграцията между изкуството на бели и черни: от бибопа, блуса и културата на черните до американската поезия и проза, особено при Кeруак.
Освен това Кeруак, както и Гери Снайдър, Филип Уейлън, Майкъл Маклюър (трима поети от Сан Франциско) въведоха в поезията темите за екологията и екологическото възстановяване още през 50-те години. Те са и автори на няколко брилянтни анализа върху полицейската държава, промиването на мозъци чрез средствата за масова информация и от двете страни на желязната завеса – както от страна на капиталистите, така и на марксистите.
Уилям Бъроуз повлия и влияе неимоверно много на целия рокендрол свят и до ден днешен. Той даде вдъхновение на много групи – „Ю Ту”, „Софт машийн”, Кърт Кобейн с „Нирвана”, „Клaш”, дори „Бийтълс”. Снимката на Бъроуз излезе на корицата на албума на „Бийтълс” „Сърджант Пепър” през 1965-66 г. И до сега хора като музикантите от „Ю Ту” и „Соник Ют”, като Дейвид Бауи – всички те отдават почит на Бъроуз заради възгледите му против полицейската държава, против унифицираното мислене, за преодоляване на повърхностното съзнание, обработено от мас-медиите и правителствената пропаганда, за проумяването на психозата, която създават властите и политическите институции.
Съществува освен това идеята за «Властта на Цветята» като опазване на природата, уважение към Земята, силата на тревата и зеленината. Това е осъзнаване на чувствената природа на човека, а не зъб за зъб, око за око. Това поколение въведе източната мисъл като постоянна част от западното мислене. Все още e в малцинство, но въпреки това спойката между източната и западната мисъл постепенно се увеличава. Смятам, че когато в България от санскрит се превежда „Бхагаватгита”, то това се дължи на бийт-поколението. Негов принос е и преоткриването на Индия, Тибет, Китай, Япония, на Дзен и на тибетския будизъм и дори създаването на институции, които обединяват източното и западното мислене. Такъв е институтът „Наропа”, основан от един тибетски лама. Той харесвал поезията на Керуак, защото му напомняла йогийската поезия от XI век Миларепа – една спонтанна проява на интелекта. Идеята „Първата мисъл е най-добрата мисъл” – това е истината…
Превод от английски: Ани Кичева
* – Фрагмент. Пълният текст на интервюто можете да прочетете във „Вой“, Алън Гинзбърг, Colibri, 2009 г., двуезично издание, превод: Владимир Левчев. Книгата ще можете да намерите в книжарниците в понеделник – 14.12.2009 година.
Интервюто е публикувано най-напред в сп. ”Глас” (София, 1995 г.) и след това – в редактиран вариант – в сп. ”Фолио” във Вашингтон през 1996 година.
Снимките в публикацията са от личния архив на Владимир Левчев. Направени са през декември 1994 г. в апартамента на Алън Гинзбърг в Манхатън по време на публикуваното интервю…