Както скитах край брега на релсово-бидонено-бананения док аз седнах под
      могъщата сянка на един локомотив от „Южен Пасúфик” да погледам
      залеза над хълмовете с къщите-кутии и да плача.
Джек Керуак до мене седна на разбит къс ръждива релса, съучастник,
      мислехме едни и същи мисли за душата, мрачни меланхолни тъжнооки
      сред чепатите метални коренища на гора от машинарии.
Мазните води в реката отразяваха червеното небе, потъна слънцето зад
      хълмовете на гигантския Сан Франциско, няма риба в тоя поток, няма
      монаси по ония баири, сами сме – влажнооки махмурлии, като стари
      скитници покрай реката, уморени и лукави.
Виж Слънчогледа, каза той и аз видях мъртвешка сива сянка на небето,
      колкото човек голяма, суха седнала върху камара древни трици –
      скочих очарован – беше първия ми слънчоглед – спомени за Блейк, за
      моите видения, за Харлем,
Ада на Нюйоркските реки, гърмящите мостове, мазни сандвичи при Джо и
      мъртви бебешки колички, черни безканални гуми гладки и забравени,
      поезията на този речен бряг, презервативи, тенджери, стоманени
      ножове, нищо неръждаемо, а само слузестата плесен и бръсначно
      острите предмети тръгнали назад към вчера –
и над всичко този сивкав Слънчоглед изправен срещу залеза, трошливо
      тъжен прашен с дим и сажди от старинни влакове в очите –
със венец от потъмнели шипове оклюмали и счупени като съсипана корона,
      със изронените от лицето семена, с полуобеззъбената уста от слънчев
      въздух и с лъчи затлачени в косите му подобно паяжина от сухи
      жици,
с листи щръкнали като ръце от стеблото, жестикулиращи над тричавия
      корен, с късчета откъртена мазилка паднала под черни клони, с
      мъртва муха в ухото,
Нечестиво сплескано старо нещо беше, слънчогледе мой, О моя душа,
      обикнах те тогава!
Мръсотията не бе човешка мръсотия, а самата смърт в човешки локомотиви,
      тази дреха от прах – воала от потъмняла железопътна кожа тази буза
      от пушек и тези клепачи от черна мъка, тази саждена ръка или е
      фалос или е буца изкуствен свръхбоклук – индустриален – моден –
      цялата тая цивилизация опетнила твоята луда златна корона –
и тия гуреливи мисли за смърт и прашни очи без любов и крайници и
      съхнещи корени долу, в дом-куп от пясък и трици, гумирани долари за
„Монополи”, машинна кожа, вътрешности и черва на кашляща
      разплакана кола, самотни празни кутии с ръждиви езици и още и още
      – пепел от тлъста куровидна пура, путки на ръчни колички, млечни
      гърди на автомобили, износени задници на столове, сфинктер на
      старо динамо – всичко това
е вплетено в твоите мумифицирани корени – а си изправен пред мен в
      залеза, в цялото си величие!
Съвършен по хубост слънчоглед! великолепно мило слънчогледово създание!
      прекрасно и естествено око към новата луна, събудено живо, възбудено
      сграбчило в залезната сянка изгревния златен месечен бриз!
Колко мухи са бръмчали край теб несъзнаващи твоята мръсотия, докато си
      псувало железопътното небе и своята душа на цвете?
Бедно мъртво цвете? кога забрави че си цвете? Кога погледна кожата си и
      реши че ти си мръсен импотентен стар локомотив? дух на локомотив?
      призрак или сянка на някогашен силен луд американски локомотив?
Не, не си бил никакъв локомотив, Слънчогледе, бил си слънчоглед!
И ти, Локомотиве, си локомотив, да знаеш!
И грабнах едрия скелет на слънчогледа и го забучих до себе си като скиптър
и сега произнасям проповед пред своята душа, душата на Джек и на всеки
      който иска да слуша,
– Ние не сме нашата мръсна кожа, не сме нашия прашен тъжен и страшен
      безличен локомотив! ние всички сме хубави златни слънчогледи
      отвътре, ние сме благословени в семето си, в златните космати голи
      прелестни тела прерасли в диви черни и кухи слънчогледи в залеза,
      които виждаме с очите си от сянката на лудото локомотиво-брежно
      залезно крайградско тенекиено хълмисто вечерно видение.

                                                                                             Бъркли, 1955 г.

Превод от английски: Владимир Левчев

* – Стихотворението е включено във „Вой“, Алън Гинзбърг, Colibri, 2009 г., двуезично издание, превод: Владимир Левчев. Книгата e в книжарниците от днес – 14.12.2009 година.

     Тази публикация е втора в нашата нова поредица – с преводи на американска поезия… Следват още текстове на Гинзбърг, Т.С. Елиът и др.