тя харесва
мургавата му кожа
върху своята светла
винаги си е падала по черно-бялото
в акта
и навсякъде
защото кара нещата да изглеждат
по-out-of-space-out-of-time
демек
мина цяла вечност откакто
една лелка в метрото ù каза
“защо спиш с тоя циганин ма
я се виж какво си хубаво бяло момиче
майка ти какво ще каже
ами баща ти”
цяла вечност или ако трябва да сме точни
4 пъти по 365 дни плюс две високосни
и още два месеца и половина
демек
вече изобщо не си говорят
за някакви ултра възвишени неща
ами основно си пускат ръце на улицата
пред очите на разни лели
понякога и езици
или пеят
откъслечни фрази от някакви стари парчета
тя се тресе цялата от смях
сякаш няма нищо по-смешно
от дългите му ръце
с които прегръща като маймунка
и големите му уши
като на онова слонче Дъмбо
тя носи червени обувки
и стъпва точно на всяка втора фуга на плочките
все по-рядко изрича на глас “обичам те”
все по-често изобщо не ù е забавно без него
майка ù и баща ù вече нищо не казват
освен за обувките
“не можеше ли…”
не можеше
такъв е животът*

* - Текстът е публикуван в брой “Пролет’08″ на списание “Тримесечник за литература “Глоси”.

Връзки към други публикации (генерирани автоматично):

1. Гриша Трифонов: Сиврикая*
2. “Животът като липсваща лъжица”
3. Александрина Георгиева: Казвам се Флоренция
4. Бояна Петкова: ириси
5. Бояна Петкова: долна мъртва точка на мълчанието