Отново коридори и патерици. Нищо съществено.
     Припомням си наум – пета-пръсти, пета-пръсти – точно както ме учиха преди двайсет години. Три пъти съм се измъквала. Всъщност, като броя двете „цезарови сечения”, „лекия перитонит”, изваждането на златните пирони (тогава бях малка и нямам много спомени) и „киршнеровите игли”, стават девет. Като при котките. Не точно сега, но някой ден ще ми се случи онова „хубавото”, само трябва да премина през голямата врата на очакването. Заключена е и ключалката е ръждясала. Коридорите си приличат, макар цветовете им да са различни. Винаги преобладава бялото, много фаянс и цимент. Но няма да ме обездвижат, познавам походката с патерици. Два помощни крака, стигащи до подмишниците. Движат се едновремено с болния крак, който само маркира походка. Оставям дълга следа от хлъзгане след себе си, по нея се надявам да се върна. Още е рано за улицата. Там е опасно за прохождащи. А коридорите са ми омръзнали. Виждам как се стесняват някъде далеч пред мен. Като клетка без хранилка са. Продължавам да си повтарям – пета-пръсти, пета-пръсти. Важното е да маркирам походката, иначе ще изгубя равновесие. Гърбовете пред мен също са бели, показват ми посоката. Май бялото започва да ми харесва. Ще го включа в категорията „хубаво”. С този механизъм в себе си, приличам на полуробот. Извадили са зъбчатката, която ме спъваше, но ми е необходимо време за адаптация. Тогава движението ще стане плавно и гладко. Ще трябва да приема чуждото за свое. Излизам на терасата. Навън е пролет. И вятърът е бял. Усмихвам се. ”Хубавото” е пред мен, нещо като светофар, свети зелено.
     Вдишвам синьото и се връщам в коридора. Там в края е стаята, временна и гостоприемна. Стените ѝ са бели.

Надя Вълканова в „Кръстопът“