„Ала не е достатъчно да говориш за някого, за да го включиш
                               в историята на света…От съществено значение е начинът,
                              по който говориш.”
                                                              Джовани Леви (1)

     Сега, като сядам да пиша тези редове, се чудя дали ще успея да укротя емоциите, които ме връхлитат и които това кубинско пътуване отключи. Имам ясни картини в главата си – боботещия океан в 2 посред нощ на Малекон (хаванската крайбрежна улица), бледожълтите улични лампи и камерите, наблюдаващи всичко отгоре, а отпред – стотиците плътно долепени тела на хора – целуващи се, потни, цветни, с китари, бутилки, цигари, шумни. Беше ден преди да напуснем острова. Тази гледка ме смая. Беше гигантско стълпотворение на хора, които живеят. Блъсна ме усещането за простор, за размах, за свобода. В мен се появи мисълта – тези хора са свободни. Тя противоречеше на други мисли и чувства, които това пътуване събуди. Това противоречие също ме блъсна. Но в Куба изглежда винаги е така – има една тънка линия, която разделя очарованието от опустошението и никога не успявам да се движа по нея, без да хлътна в едната или другата посока.

     При всяко ходене в Куба, вече пет пъти, с изненада установявах, че споменаването на България предизвиква реакции – много лични спомени, разкази за българи, дори цели български думи и изрази, скътани в паметта. „На баба ти хвърчилото”, бригада в Дряново, ягоди в консерва, парфюми, кисело мляко, ябълки… Това винаги ме изненадваше – никога не срещнах безразличие при споменаването на България, каквото иначе съм свикнала да срещам другаде. Затова, струва ми се, трябва да бъда честна и да си призная, че кубинският проект е роден и от една утопия – дали можем да провокираме кубинците днес да разказват истории на нас, като на българи. Дали в този все по-еднакъв свят ние, идващите от две малки държави, почти равни по територия – запазили някакво вълнение едни към други заради хилядите общи съдби, бракове и съвместни проекти (2) – можем да започнем да разказваме един на друг своите истории и в това да открием някакъв нов смисъл? Макар че траекториите, по които се движим днес, са коренно различни и макар че за кубинците повратната точка в историята е друга (3), ние споделяме общ опит. Светът, в който са живели нашите родители, го няма, и всеки от нас сам трябва да се справи с разпада, празнотата, загубата на този свят. Преди 20 години никой от нас, които преминахме отвъд несвободата, не би предположил, че демокрацията означава и това – да се научиш да жиееш с тъгата и загубата по един неразрушителен начин.

     Един от най-интересните разговори, който водихме, докато бяхме в Куба, беше в Сан Хосе де лас Лахас. Седяхме в притихналата късна вечер на верандата, бяхме прочели доста истории и вече само си говорехме. Заговорихме за прехода в България и си дадох сметка, че всички слушат с интерес, а аз говоря дълго (по-късно Бабак ми каза, че съм прекалила с обясненията). Това беше първият и единствен път, когато говорихме за промяната и как аз сама мога да променям нещата. Тишината е много по-силна, тя сама може да променя, каза едно момче и по очите му се разбираше, че това не е поза. Но аз съм на 20 и не искам да съм тиха, искам да крещя, му отвърна едно момиче. Запомнила съм този диалог, защото в него се затваря целият
ми собствен опит.

****

      „Моята улица” e опит да се говори за конкретното, за детайлите, повърхностите и грапавините на всекидневния ни свят. Опит, вдъхновен от устната и микро-историята, които смениха мащаба и фокуса на голямата история, за да възстановят комплексността и сложността на човешкия свят. През 90-те бях дълбоко развълнувана от един чешки проект на социолози, наречен SAMISEBE (самите себе си – виж. 4), в който поради липса на достоверни публични данни за обществото, в което живеят, социолозите бяха решили да превърнат себе си, своите биографии, семейства и апартаменти в данни, които да анализират. В началото на 21-ви век ми попадна и една книжка с американски истории, събрани от Пол Остър. „Ние всички имаме вътрешен живот”, пише Остър (5), “Всички чувстваме, че сме част от света и все пак сме изключени от него. Всички горим с огъня на собственото си съществуване… Не сме перфектни, но сме реални….”
     През последните години аз самата изпитах остра нужда да сменя фокуса на своята работа, да се захвана с малки неща, в които да мога да се наблюдавам. Имах усещане, че действителността ми се изплъзва, че има дневен ред, в който не участвам, и това ме изпълваше едновременно с гняв и безпомощност. Именно тези чувства ме срещнаха с нови съмишленици и дадоха тласък на експерименти (6). Опитахме се да поставим нашата собствена биография, собствените ни избори, съмнения и чувства, с две думи – собствената ни субективност – обратно в публичното пространство, където да се бори за нов смисъл. На пръв поглед е парадоксално, но само когато си максимално субективен, даваш шанс на другия да си състави обективна картина, защото му позволяваш да знае повече за теб самия. В намаляването на мащаба, във вторачването в частната история има признание – изразено с думите на италианския историк Джовани Леви – че живеем в свят, който вече не вярва в универсална и обща основа. Но има и любопитство да се види смисълът във всеки частен свят и да се пита за него.
     Именно така се роди и историята на „Моята улица”. Именно този частен свят е същността на този проект.

***

     Това, което кубинските улици ми дадоха, беше усещането, че всяко състояние, независимо дали е празнота или радост, може да се преживява интензивно. Самата интензивност на чувстването е начин да заявиш, че съществуваш и в това имаше нещо ново за мен, което не бях открила досега в българските истории, събрани на същия принцип преди три години (7). Чувствата, всъщност, са връзката ни с живота и понякога е важно да ги има, дори и да са измислени. Нещо, което ме изуми, беше носталгията. 20, 30 годишни момичета и момчета да изпитват носталгия! По какво? По времето на великолепието и колониалната архитектура, което те никога не са преживели. Някаква ефимерна нереална носталгия, стремеж към някакво друго време, мечта по нечие чуждо минало. Това интензивно преживяване, особено в Хавана, ми напомни истанбулския хюзун, описан от Орхан Памук – онова колективно усещане за меланхолия и общо мрачно настроение, което хиляди истанбулчани изпитват, родени в град, който някога е бил имперска столица, а сега е просто град (8). Но тъй като не съм родена в Хавана и не живея там, съзнавам, че вероятно ще сбъркам, ако отида по-далеч в търсенето на паралели.

     Факт е обаче, че ако не беше „Моята улица” никога нямаше да се докосна до тези сложни и крехки състояния на кубинската чувствителност, до тази интензивна тъга, която като туристи не виждаме и няма как да видим по крайбрежните улици на Куба. Мисля, че тази интензивност ме завладя по особен начин, блъсна ме като вълните, които всекидневно се разбиват на Малекон и все още ме държи.

***

     И накрая – големите въпроси. Доколко можем да сме сигурни, че гласовете, които намираме и чуваме и които сами разказват, са автентични? Кои сме тези ние, които решаваме това? Дали включването на мълчаливите е достатъчно само по себе си, за да промени картината?

     Единственият отговор на тези въпроси може да дойде от читателите.
     Нашата задача е да ви съобщим какво и как сме направили, какви методи сме следвали (9).

     Ако усетите вълнение, ако нещо се случи с вас, докато четете тази книга, значи сме успели да излезем от празнотата.


____________

1. Джовани Леви, Упражнения по микроистория, Дом за науките за човека и обществото, София, 2008.
2. Случили се преди 89-а година – хиляди българи работят в Куба от 1961 до 1989 година, строят заводи, язовири, фабрики. Българската държава инвестира милиони в кубинската икономика.
3. През 1991-ва година се разпада Съветският съюз и с това кубинската икономика рухва. Затова 91- година за тях е краят на една епоха, както за нас това е 89-а година. Малко по-късно започва т.нар. „специален период” – периодът на най-голямата икономическа криза и стоков дефицит
4. Zdenek Konopasek, Our Lifes as Database – Doing Sociology on Ourselves, 2000.
5. Paul Auster, I Thought My Father Was God, Picador, 2001.
6. Ще спомена само неколцина – Георги Господинов и Румен Петров, с които направихме сайта „Аз живях социализма”, Мариана Асенова, с която продължаваме фестивала на спомените в Бела Речка, и Борис Делирадев, с когото започнахме „Моята улица” в България.
7. Моята улица. 39 истории с улици, ИК „Жанет 45”, 2006.
8. Орхан Памук, Инстанбул: спомени за един град, Еднорог, 2007.
9. Подробно описание на структурата на уъркшопите и начина на събиране на истории има в последната глава на тази книга.

* – Текстът е предговор на книгата „Моята улица: кубински истории“ („Жанет – 45“, 2010 г.)

     Диана Иванова за себе си: Родена съм през 1968 г. В Монтана. Обичам да пиша и пътувам.
     Приемам за своя кауза развиването на „рефлективна журналистика” – писане, в което субективните чувства и преживявания стават важна част от текста.
     Мисля, че това е единственият начин за бъдем автентични във време на разпад.
     Поредицата в този стил „Добър ден, меланхолия”, публикувана през 2005 година във в.”Капитал”, спечели европейската награда за журналистика на Австрийската пресагенция. Статии от тази поредица станаха част от сборниците с журналистика „Pausing to reflect:on Europe’s culture wars”(London, 2006, British Councuil) и “Which road to Europe”(Vienna, 2008).
     Проектите, които дълбоко обичам, като „Аз живях социализма”, „Моята улица” и фестивала на спомените GOATMILK, имат именно тази цел – свързването със собствената ни история и място.
     Завършила съм журналистика в София, специализирала съм културен мениджмънт в Залцбург, от 2008-а година се обучавам в групова психоанализа в Австрия.
     7 години, от 1995 до 2003, съм част от екипа на радио „Свободна Европа” в Прага, където ме завладя темата за глобалните българи, емиграцията и трудните чувства, съпътстващи смяната на езика и културата.
     Случайно, станах първият журналист в България, взел интервю от кубински опозиционен лидер през 2005-а година и отворил темата за непознатата страна на Куба.
     В момента ме интересуват новите мрежи и групи в България, навлизането на йога и психоанализа у нас, начинът, по който изпращаме мъртвите, причините за нашата безпомощност.
     Пиша за „Капитал“, „Дневник“, „Едно“, „Спунк“, L’Europeo, Foreign policy & more.
     През 2013 г. „Жанет 45“ издаде третата ми книга с поезия – „Басма и габардин“ (бел. ред. – книгата бе ниминирана за Национална награда за поезия „Иван Николов“)… Работя над филма си за радиото, в което работих – „Свободна Европа”…

Диана Иванова в „Кръстопът“.
Диана Иванова в DICTUM.