В петък GP-то ми предписа Grandaxin.
      Дотогава въобще не бях го посещавал. Опашките пред кабинетите ми напомняха за Кафка, а миризмата на хипохлорид и нужник ме подтискаше.
      А, ето го. С чаша кафе се качва по стълбите. Сигурно е пушил при лаборантките. Те всички така правят.
      Като го заговорих, той отсръбна от кафето, сложи еднофокусните си очила, които висяха до стетоскопа, огледа ме и кимна.
      – Ти не идва̀ ли в петък?
      – Ъхъ – рекох му, докато се задъхвах по стълбите, – ама този Grandaxin, въпреки че е от същата група на XANAX-а, не е в състояние да те направи дори добронамерено безотговорен или отговорно недобронамерен, което е една от специалностите на алкохола, не намирате ли? – опитах се да го провокирам, но личеше, че нищо не намира, дори не прави опит да потърси. – Последната точка от противопоказанията не препоръчва Grandaxin-а при деперсонализация – погрешно възприемане на собствената личност! Как може да коментирате това?
      Той повдигна рамене и огледа стълпотворението зад стъклената врата на първия етаж.
      – За тялото май е по-лесно – възприемаш се за дебел, ако си над 100 кг, плешив – ако имаш прошарен венец на тила, остарял – ако пикаеш като развалено кранче, четеш надалече или имаш косми в ушите, с една дума вече си „Здравей!”. После сравняваш с критериите на Световната здравна организация. Вземаш предвид, че всички там са изкукали бивши медици и готово. Но за личността – моля, моля. Личност си, когато осъзнаваш свободата си, контролираш поведението си, когато можеш да си вземеш шапката и да се чупиш или да напсуваш отговорно.
     GP-то ме изгледа изотдолу. Минавахме покрай кабинета по ендокринология. Отпред свестяваха една колабирала жена, изпаднала в хипогликемия.
      – Забелязал съм, че обикновено противопоказанията, както при въпросния Grandaxin, се припокриват с показанията. В самата си същност показанията отричат себе си, което ги прави относителни, като времето и дължината на релативистичните обекти: справка „Парадоксът на близнаците”, „Котката на Шрьодингер”, та така да стигнем и до „Големия адронов колайдер”. Моят преподавател по физика твърдеше, че ако достатъчно ускорим едно пакетче масло ще нахраним цялото човечество. Такива бяха тогавашните разбирания – стремеж да дадеш на ближния си не хляба, а направо маслото. Проява на трогателна загриженост, „всичко в името на човека, всичко за благото на човека”, знаеше се и кой е човекът.
      Покрай нас мина жена в бяло, която носеше в найлонова торба нечии отпадъци. Така и не успях да ги различавам: коя е сестра, коя лекарка, коя санитарка. Докторът пусна в торбата празната чашка.
      От листчето с лекарствената информация бях разбрал, че този Grandaxin не ще е нещо, което да удовлетвори моите очаквания, както живата вода, пенкелерът, универсалният алкахест на Парацелз, 78-та билка или хапчето, от което ти порасва двойно пишката.
     – С тези 50 mg tofisopam, докторе, се твърди, че лекувал психични и соматични разстройства, характеризиращи се с тревожност, вегетативни нарушения, липса на мотивация, апатия, уморяемост, потиснатост. После пък в частта за противопоказанията не се препоръчва при депресия или смесено депресивно-тревожно разстройство. На кое да вярваш? Моето е точно такова, просто едно към едно – хем депресивно, хем тревожно. Хем ми се иска, хем не ми стиска. Хем да яде Асан баница, хем да духа супата.
      Докато му обяснявах, пред мен се изпречи декоративната ограда от фоайето на третия етаж, на която висяха игличките на изсъхнал аспарагус.
    – Понякога между мен и света се появява невидима стена и започвам да се самосъжалявам. Като робота на Дъглас Адамс, когото забравили в една пространствено-времева депресия, а после го намерили след два милиарда години и самият той пипнал депресия. Каква ли е разликата между човешката депресия и тази на машините? … казват, че машините обичали хората, които ги обслужват и затова после ги поглъщали.
      GP-то изломоти нещо.
      – Какво? Смятате, че ще разбера след два милиарда години ли?
     Докторът ровеше в джоба си за ключовете. Бяхме пред вратата на неговия кабинет, налепена със заповеди, инструкции, съобщения и реклами, отнасящи се до различните комбинации на парацетамол от постмодерната номенклатура на фармацевтичните гиганти. Докато търсех очилата си, нещо издрънча на мозаечния под, състоящ се от едри черно-бели квадрати, придобили с годините роршахов отенък от разляти кръвни плазми, еякулати и екскременти. Наведох се и повдигнах падналия ключ, а около него още се търкаляше последното ми хапче XANAX. Глътнах го без вода и отключих вратата на кабинета.
      – Абе, докторе , пиши една зелена рецепта за XANAX!
      Докторът влезе и отвори прозореца. Миришеше на карбол и урина.
      – А, не – вика, – към него се привиква. Стигат ти цигарите.
     Тези привиквания определят навиците на съвременния човек, това създава традицията, трайното в историята. Не може само да тикаме света напред, нещо трябва и да го възпира, да го кара да се замисли, да се огледа, да се съсредоточи в себе си и да се самосъзерцава. По-добре Кант, отколкото Монтен. Това не е песимизъм, въпреки че според мен оптимизмът е домашен любимец и се храни от липсата на информация. Като при баба Еленка, Бог да я прости, не дочуваше и беше напреднала със склерозата. За нея всички бяха в блестящо здраве, в прекрасни взаимоотношения, времето – все хубаво, а аз все „се бях поправил” – разбирай напълнял.
     Не щя да ми напише зелена рецепта, мамицата му, сигурно го стягат отгоре, заради наркоманите. Не ми даде направление, нито ме преслуша, нито ми направи палпация.
      XANAX-ът е модерно лекарство, той е от групата на бензодиазепините, но е на основата на Bromasepam, като брома, с който ни пълнеха чая в казармата. Американците го хрускат като тиквени семки. Героите на Брет Ийстън Елис го вземат между две цигари и живеят като в лунен парк.
      Когато отключих вратата на аптеката, видях, че отново ми е предписал Grandaxin.
      – 5 и 40 лева – каза ми аптекарката, като прочете грифа fortius. – Ще го купуваш ли?
      – Ще го подаря на някоя фондация.
      – Така до никъде няма да я докараш.
      Забелязал съм, че аптекарките си падат малко пророчици. Вероятно е поради особеностите на професията им : по цял ден дишат химичните изпарения от лекарствата.
      – Вие знаете ли как се преодолява депресия? – апострофирах я. – Според „The Secret” още като се събудите си мислите за хубави неща и то така, все едно вече са се случили. Важното е да се самозаблуждаваме, а в това направление аз съм особено вещ. Вероятно онази стена, за която одеве говорих на доктора, ми е помогнала, вместо да изляза при света, да си направя свой зад нея. Само, моля, да не поставяме въпроса кой свят е истински, моят или онзи зад стената. Може да се объркате. Ще ви обвинят в солипсизъм. Така веднъж стигнах до идеята, че сексът е нещо, което повече създава проблеми и не си заслужава за няколко мига удоволствие. Да абсолютизираме, като Фройд, че сексът е в основата на човешките взаимоотношения, е колкото вярно, толкова и противопоказно. Както самият секс. Всички проблеми идват от него: изневерите, разводите, адвокатите, журналистите, соматичните разстройства, извънбрачните деца, монументумфетишизмът, войните, триперът. В този смисъл анонимната мастурбация решава много проблеми: прочиства и поддържа в добро състояние простатата жлеза, освобождава рационално напрежението, стимулира тестостероновата секреция, индивидът се превръща в Свръхчовека на Ницше.
      Аптекарката беше заключила касата и сега набираше някой по телефона.
      – Според учени от университета в Сан Диего за разлика от мъжката, женската сексуалност изключително се е променила. Това си е феминистична революция. Отмина времето на „…момите с иглите, учений с ума.” Защо ли се учудваме за мащабите на хомосексуализма? Това е нова парадигма, изискваща предефиниране на доминирания и доминанта.
      Жената посочи с пръст изхода.
      Изход нямаше. Само една дървена порта до стъкленото гише.
   Отключих я и огромен скрипец пусна дървен мост над тъмен ров. Там се изтичаха екскрементите от манипулационната. Щом го преминах, под краката ми зейна накъсаният образ на почти рухнал гредоред, който ме отделяше от каменно помещение. През цепнатината на подовите дъски, там, под тъмното витилиго на един чвор, се виждаше обеднялата схоластика на музейна зала. На нея ѝ липсваше едната стена и птиците спокойно прелитаха от външния свят, за да кълват сенките на изгубени мъниста от отдавна скъсана броеница. Когато се вгледах по-добре, разбрах, че това не бяха мъниста, а нахвърляни хапчета XANAX. Прелетя сврака и заклати опашка, като балансиращото ветрило на въжеиграч. Ключът ми се изхлузи отново от джоба, с камертоново дрънчене се шмугна в зеещата цепнатина и се търкулна при мънистата-хапчета. Свраката повратливо се промъкна между нападалите колонади. Не можа да устои на лъскащото привличане на ключа и го клъвна по кръглия отвор на дръжката, толкова голям, че през него спокойно можеше да се провре едно хапче XANAX.


      Александър Лютов е роден в гр. Пловдив през 1962 година. Завършил е ПУ „Паисий Хилендарски“ със специалност „Инженерна физика“. Работи и живее в родния си град. Отличен е в електронния конкурс на LiterNet „Мечти по лято“ (2002), а през 2005 и 2007 г. спечелва трето място в националния конкурс „Таласъмия – 2005“. През 2006 г. получава първа награда в конкурса за проза „Цветовете“ на Полиграфия Инфо, Slovo.bg и Print & Pack. През 2009 г. – след конкурс на Издателство „Арс“ за издаване на дебютна книга, бе издадена отличената с първо място в раздел „Проза“ книга на Александър Лютов „Котката на Шрьодингер“.

      Какво е „котката на Шрьодингер“? Книгата или мисловния експеримент? По-добре е да прочетете книгата. Не е сигурно, че ще разберете експеримента (а и никой не очаква това от вас, докато четете една прозаична книга), но със сигурност можете да се насладите на езика, приумиците и причудите му, задъхания слог и… всъщност, вероятно е по-добре да не отваряте кутията.
      Но книгата трябва да бъде отворена.