Може да звучи старомодно, но книгите имаха особено присъствие в моя живот. Резервоар за мъдрост, от който можех да черпя, когато ожаднея. Събрах добра библиотека и четях. Дори се оказа недостатъчна, затова все по-често посещавах обществената. Загубвах се с часове в картотеката и търсех. Аз умея да си задавам въпроси. Търсих и четях, докато се изгубих в безпределността на словесното творчество. Въпросите ми оставаха отворени, а аз се смалих. Нещо ми липсваше, имах нужда от метод. Помогна ми мой приятел – Емил Строганов. Околните често се подиграваха с кулинарната му фамилия, но се страхуваха от завидния му авторитет. Няколко титли пред името винаги отваряха вратите. Емил ми подари една методика. Неговият пътеводител в света на книгите ми даде надеждата лесно да разграничавам ценното от повърхностното, да отлича литературността от неангажиращия наратив и обещаваше да открия неоткриваемото. Методът Строганов ми гарантираше правилността на моята преценка. Скоро той стана за мене конституция, библия и the appeal of blood.
      Преди търсих в библиотечния каталог по автори. Оказа се че автор няма, той се превърнал в герой, продукт на обществото и на този Метод. Методът ми препоръча да си съставя речник “в който думите могат да се обясняват само чрез други думи и така до безкрай”, защото “единствената власт” на автора била “в това да смесва начините на писане”. Оказа се, че всички текстове в тази библиотека, от определена дата нататък (никой не можеше да определи датата, но тя се намираше далече във времето) представляват цитати, свързани по различен начин, с помощни изрази – съюзи, взети от една книга, която по всичко личеше е неиздавана.
      Едно вълнение припарваше сърцето ми преди, когато се вглъбявах в книгите, но скоро се изгуби. Оказа се че било нормално, защото “наследникът на Автора, пишещият, няма вече страсти, настроения, чувства, впечатления, а само този необятен речник”. Строганов ме успокои, че така ще се предпазя от стрес. Понеже малко се пообърках, попитах дали е необходимо да потърся нотариално заверено пълномощно за пишещия, деюре – наследник на автора. За съжаление в залата липсваше каталог по “пишещи”. Една надежда ме върна към романтичните романи от младостта. Уви, Метода беше безпощаден: “Един голям романист има преди всичко дългът да бъде вулгарен, защото животът е вулгарен и хората са вулгарни. Вулгарността е черноземът, който дава соковете на живота.”
      Най-лошото беше, че “времето вече не бе същото” и “Автора, когато се вярва в него, винаги се схваща, като минало на собствената си книга.” Знаех си аз, “без бряг е времето, о скръбен дял”, но не подозирах, че Шекспир е предтеча на сътворението. Защото, щом Брахма потъне в пралая, наоколо не остава нищо, само времето. Е, Шекспир някъде твърдеше, че човекът е замесен в каша от сънища, но трябва ли затова да го смятаме за шарлатанин. Примирих се и продължих нататък, но вече окончателно престанах да вярвам на Автора.
      Всичко завърши, когато Метода се обърна към моята личност и ме заплю, наруга и ми рече: “читателят”, приятелю “е човек без история, без биография, без психология; той е просто този някой, който удържа съвместни в едно и също поле всички следи, от които е съставено писането”. Това беше краят, книгите имаха нужда от мен само да държа ръката им в предсмъртния им час, който не беше далече. Тогава седнах в отрупания с книги кабинет на Емил Строганов и се почувствах, като в реанимация.
      – Нещо грешим, Емил – отбелязах прискърбно и го стрелнах в очите обвинително
      – Не, не…– примигваше той. – Метода е проверен, защитен и утвърден от акредитирана комисия.
      – Смятам да го променя, не, по-скоро да съставя нов, всъщност искам да го премахна съвсем, май ще е по-добре да продължа въобще без метод, определно не зная, дали въобще да продължа, не разбирам изобщо мога ли да се върна.
      – Чудесно, чудесно – насърчаваше ме той, сякаш съм открил причината на живота, същността на духа и в джобното си тефтерче съм записал текста на Първичния Логос, – това вече не се прави така – стана и затърси в съседния куп с книги, откъдето изкара голям тефтер с негови записки. – Тук някъде бях подготвил нещо… Ето! – зашари с пръст по последните страници. – “Книгата е екстензия , извънтелесно продължение на втора сигнална система на автора и действа, като реактив върху читателя, като външен дразнител спрямо втора сигнална система на реципиента…” – кръглите му очила, създаваха несъразмерно големи очи, взряти в тефтера. – Така… така… и ето, тя е вече комуникативно средство, като “удължения на нервната система във физическото и социалното пространство, целящо задоволяване на нарастналите човешки потребности”. Да… да…вече това не са книги, а “протези „, „удължения“, „екстензии „, „артефакти “ в извънличностната или екзосоматичната еволюция”.
      От този момент ме погълна отчаяние и продължих да изследвам единствено техниката на самоубийството. На няколко пъти хващах в ръката си голям кухненски нож, за да свикна с хладната стомана – така следвах указанията в едно издание, което се наименуваше “Наръчник на самоубиеца”. После там пишеше, че трябва да си купя пистолет, за който се оказа, че доживотно не бих могъл да намеря патрони. Зарових се в литературата, да си ги направя сам. Научих как да измайсторя от патерица пушка, как да направлявам торпедо чрез виртуално комуникативно-сензорно пространство, бях на прага да сглобя микроскопична атомна бомба, но не открих как да изработя патрони за моя уникален пистолет. Захвърлих всичко и изключих компютъра. Познавах два пътя, които биха ми помогнали да изляза от това reductio ad absurdum. Първият ни го показаха, като деца – ако не разбираш нещо иди в Народната библиотека, там ще го откриеш. Вторият се свеждаше до посещение при Емил Строганов. Така попаднах в безтегловността на собствената си некомпетентност. А после се разболях. Изглежда това е бил третият път на познанието. Залежах се в неподредената си стая и само съседката ми носеше от време на време бурканче с претоплените остатъци от снощната й вечеря. Нощем се свличах по перилата на някакви лабиринти-стълбища. Пропадах шеметно, завоите ускоряваха центробежните ми сили и още не мога да си дам сметка как не изхвръкнах в небитието по тъмните етажи на това regresus ad infinitum.
      Беше един от онези дни на пролетта, когато и един ден е достатъчен за да може всичко да се срути. Тогава видях света и го съжалих. В този ден той чакаше от мене обяснение. Порових в едно чекмедже да намеря тефтера си и не го открих. Бях забравил телефона на Емил Строганов.
      Късна пролет.
      Оптимизмът има дъх на липа. Късни липи. За някои липата предизвиква алергия. За някои надеждата увяхва с увяхване на липите. Увяхва и оптимизмът. Планирал съм купуване на книга. Самата покупка е свещенодействие. Времето, заето с покупката на книга е ангажимент и удовлетворение. Бягство от дните, в които не правех това.
      Купувам книга.
      Сега я имам. Всичко започва с фетиш. Балансирам между разочарованието, че покупката е приключила и надеждата, че ще намеря нещо в нея. Оптимизмът ескалира пред лицето на неизвестността и страха от разочарованието. Времето за купуване свърши. Времето за откриване предстои. Времето, като вместилище на първичния Логос. Аз го предпочитам a la Платон, като духовно начало, както някои предпочитат стека алангле. Някъде тук, вътре в книгата е отпечатан Първичният Логос. Трябва да се намерят очи, за да се прочете. Да се научи език. Първо да открия членоразделната реч. После писмото: линейно писмо А, линейно писмо Б, клинопис, руни и иероглифи, глаголица, кирилица, KYR. Да премина през жанровете на историята и историята на жанровете, през преданието, епоса, сагата, мита, диатрибата и стигна до факшъна и трилъра. Може би ще е нужен писар, лингвист, преводач, логопед. Може би ще е необходим метод! Вероятно Логосът е отбелязан с болд. Понякога го слагат под линия. Пишат го между редовете с мляко и трябва да нагрея листата, за да го видя. Съхраняват го с код на Грей. Печатат със симпатично мастило.
      Светът е станал малко по-различен, защото аз съм си купил книга и още не съм я отворил. Светът вече знае за моята книга и се преобразява, защото очаква, че ще я отворя. Критичен за мене момент, критичен за света момент. Може нещо да се роди, може нещо да умре, в мен, в книгата, в света. Страхувам се да отворя тази книга, заради една вероятна смърт. Страхувам се да я прелистя, заради непредопределеното раждане. Какво ми остава? Да трупам неотворени книги по лавиците, както онзи трупаше неотворени консерви върху гардероба си, закупени, за да погледне под късата пола на продавачката.
      Питам се, дали ако я купя от съседната книжарница ще е същата. Питам се, дали ще е същата, ако мама ми я подари за рожденния ден или я наема от Народната библиотека. Ако ми я заеме за прочит съсед? Ако изкупя целия тираж от издадетлството? Ако запаля печатницата и остане само един обгорял, пепеляв екземпляр, кой ще съперничи на знанията ми? Представете си, че я прочета и започна отново? Току виж я скрия в най-долния рафт и я измъкна прашна и пожълтяла след много години? Ако я дам да я подвържат в старата книговезница “Том” на площада до градината? Ще накъсам страниците и ще ги направя на книжни лястовички с дълги опашки от букви – хартиените птици на една певица.
      Книгата с отворени страници и слънце с дълги, дълги лъчи. Хората-книги на Бредбъри. Страници загиващи при “451 градуса по Фаренхайт”. Един прозорец със стара, прогнила дограма и изглед към квартирата на Строганов. Пищната бутафория в секцията на моя позната, състояща се от цветни корици, в тон с фурнира, закупени за копейки от руската книжарница: “Эрмитаж – путеводитель”, Ландау и Лифшич “Квантовая механика”, “Как закалялась сталь”, Братя Стругацки “Пикник на обочине”. Томовете на Ленин в мазето на Н-ския университет, подпиращи счупения крак на кофпомпата. Най-отгоре – 14-ти том “Материализъм и емпириокритицизъм”. “Капиталът” на Маркс до възглавницата на мой състудент, отворен на формулата П=С+П’. Сега квартирата му е на Арбат. Близо до “Децата на Арбат”. Купчинка томове на Фройд, по които се катери дете с кастрационен комплекс, за да достигне бурканчето със сладко от горния рафт. “Най-хубавото от Дон Кихот” с меки корици, предназначено за ученици. “Чичовци” до “Чичо Томовата колиба”, до бурканче със сладко-кисел ЪнкълБенс. “Червената шапчица” и дългата шапка на Чичо Сам, а до нея карикатурата на Бешков: “Господине, това нагоре все глава ли е?”
      Тръгвам към моята неподредена стая. Стискам в ръцете си новата вещ. Книжарницата гъмжи от трупове на автори. Оказва се, че са ми продали патерица.





Александър Лютов в „Кръстопът“