Маските на Нарцис
1. Всичко започна с една шега. С полушеговития отговор, който дадох на един разсмял ме въпрос: За своето „аз” ли разказвате в книгите си? – Да, когато го намеря.
Книгите твърдяха, че „аз-ът не може да бъде намерен, а трябва да бъде формиран, сътворен, изнамерен.” Нека и аз да започна оттам: Аз съм разказваният „аз”.
2. „Аз”-ът се изнамира от едно продължително бълнуване, от огромна сянка върху стената, от отзвуци и отражения, от тишини… От самотата на едно простосмъртно тяло.
3. Да разкажеш за своето „аз”… Дали това е упорит разговор, който човек води, за да намери скрития в самотата му „аз”? Дали това е загуба на невинността, отложено самоубийство, предизвикателство към света – моята истина срещу твоята? Наше освобождение ли е това или най-старото ни пленничество?
Питам за всичко това празния мавзолей, който построих от думи.
4. Ето, така се започна. Когато се заех да описвам една жена, която разказва за своето „аз”, за живота си и за смъртта си… Тя все още си нямаше име, не знаех дали не беше маска на писател, който говори от името на всички. Предвид природата си имаше пол и беше простосмъртна. Усещах, че лека-полека трябва да й изградя двуполов език. А за да може да продължи да разказва за себе си, тя трябваше също да си спомни, че е простосмъртна, трябваше ту да си спомня, ту да забравя това… Когато намерех името й, бездруго историята й щеше да е приключила.
5. Първото ми име ми бе дадено случайно. От толкова много градове, през които бях минала и които бяха минали през мен, от толкова много места, в които бях умряла и които бяха умрели в мен, защо избрах точно Рио де Жанейро? Беше град на пропасти, орли и мърша, наподобяваше живота, беше ранен колкото мен, с беднотията и зрелищността си приличаше много на „човека”.
Индийската мъдрост е прозряла, че числото на Човека не е единица или нула, а е две.
А Древният Египет го нарича „обща тайна на двама съдружници”.
Рио де Янус: реката на бога с две лица – едното обърнато към бъдещето, другото – към миналото. Един лабиринт, създаден във времето и пространството и изпълнен с писъци, слепи петна и предсказания, Страната на мъртвите, зовът на джунглата и нощта, триумфът на хаоса.
Ако навлезеш в джунглата, за да потърсиш себе си, ще се намериш. Но за да се измъкнеш оттам, ще трябва да загърбиш и изоставиш „аз”-а, който си намерил.
6. Намерих името на жената, по-точно тя се втурна към името си: Свободна. Свободна тълкуваше всеки знак, разказваше на думите значенията им, предаваше на смисъла думите, пишеше, триеше и отново записваше, и по този начин тичаше подир собствената си история, съдба, сянка.
7. Предвид ролята й и от литературни съображения се налагаше да я натоваря с истината на една идентичност. А тя щеше веднага да се раздвои – на идентичност и предмет, едва що родена, щеше да се раздели, да стане „двойна” и да се затича подир „С”-то. И така, докато онази маска с цялата си тежест не придърпа и двамата под пръстта.
8. В един храм на Озирис има следния надпис: „Аз съм всичко, което е било и ще бъде, и до ден днешен никой простосмъртен не е виждал лицето ми без маска.” Озирис е богът на смъртта и прераждането, точно като Дионис. И Дионис е винаги с маска, може да бъде видян ту като мъж, ту като жена, бог-безумец, все умира, все възкръсва. И двете божества, и Орфей са се разчленили…
9. Защо умря Свободна? Или кой всъщност умря? Или е все едно дали си ти или Свободна, след като описвате момента на смъртта с едни и същи изречения? Или умрелият е сънят, че разказвайки за себе си, се освобождаваш? От коя страна на смъртта е застанал авторът на онези изречения?
Знам само, че се намирам в празното пространство, в което отекват тези въпроси. Мигът, в който Свободна като всички Орфеевци се обръща назад, е мигът, в който тя завършва разказа за себе си, мигът, в който идеята за индивидуалност се хвърля върху нея, и познанието за простосмъртността нанася последния удар. Мигът, в който Свободна стана свободна, се превърна в субект на един много по-стар от нея мит, защото да бъдеш себе си означава да умреш. Само чрез смъртта ние ставаме „единствени”, превръщаме се в собствената си нетърпяща промени история.
Затова когато се изправя пред смъртта, написаното е принудено винаги да си слага маска.
10. Мигът на абсолютното сливане е мигът на абсолютното разделяне. Стопяването на „аз”-а в „другия”, мигът, в който се сливат животът и смъртта, миналото и бъдещето, разказващият и разказът, измислицата и истината, знакът и погледът – една невъзможност, която само безкрайността може да пречупи.
11. Тоест любовта? Към кого и какво е тази любов, която се проявява чрез знанието за простосмъртността? Към собствената ти музика, към творението ти или към привидението ти? Към твоето „аз” у „другия” или към Другия?
За да опишеш себе си, трябва да опишеш целия свят. Света, който, докато го описваш, те изтрива… С други думи, за да опишеш себе си, трябва да загубиш целия свят. „Любов” е една от думите за тази загуба.
12. Щом е тъй, защо тогава пишеш?
Готова съм да бъда изтрита, но какво ще стане, ако изобщо не съм била записана?
Навеждаш се към реката, погледът ти се взира в дълбоката, бездънна тъмнина, стъклените ти клепачи се склопяват. Когато сваляш маската си, водите открехват вратата на студената, изпълнена с тайни безкрайност и аз вече знам, че за теб времето, тоест изчезването ти е превръщане в име на цвете. Само в име на цвете… Ако искаш, нека засега да го наречем „всичко”, всичко, което си загубил.
13. Кой си ти?
Аз съм ехо, което говори в теб. Аз съм твоето „аз”, което не може да се опише с думи, мълчание, което не може да отговори… И до ден днешен никой смъртен не ме е виждал БЕЗ МАСКА.
Разговорът на отшелника с душата му – І
Смъртта, която срещам днес,
е като речното корито,
като завръщането на мъжа от бойната галера към дома.
Смъртта, която срещам днес,
е като дом, за който някой след години пленничество
дълго е бленувал.
Денят и дълъг, настоятелен, упорит… Знаете, има дни, които имат такава утайка, че даже слънцето свети някак неловко. Пролетта те кара да си спомниш само разочарованията от миналото, а лицата на хората са чиста лъжа. Знаете какво е да се чувствате като пръст, върху която от много дълго време не е пониквало нищо…
Защото истината проблясва неочаквано като остър зъб иззад дъха на илюзиите. Точно както преследваният от ловци заек не откъсва очи от светлината, и вие замръзвате на място и не успявате да откъснете поглед от озъбената усмивка на истината.
Засипваш се със заповеди и си казваш: „Изправи се!” „Излез навън!” животът е навън и ти би трябвало вече да си се научила как той се ядосва на онези, които не го вземат достатъчно на сериозно. А всъщност единственото ми желание е да остана просната като огромна безформена амеба тук, в затворената ми зад решетки свобода, която наричам „свой дом”, и да спя още хиляда години… А от мен се очаква да повярвам на сладките обещания на живота, да се отпусна в неговия водовъртеж, без да се съпротивявам.
Би трябвало да е тежка цената на това, да възприемаш света такъв, какъвто е, да го поглъщаш, без да си го подкастрил оттук-оттам, за да почистиш мръсотията му, да го носиш по-продължително време в себе си… Да му подадеш пръст, без да позволиш да захапе цялата ти ръка… Ето, дори това само по себе си е съпротива.
Сега излез навън и остави омразата си вкъщи! Постави едно куче-пазач пред истинската си същност. Вместо нея занеси пред огледалото една кукла, изтупай праха от нея и й сложи дневната маска за твърдост така, че да бъде готова да се яви пред хората. Почисти лицето и изтрий сълзите й – плачът, моето момиче, е за пълнолетните, облечи й нещо, дето да е в духа на неделния ден. Снабди я с документи за самоличност и й придай облика на някой, който действа винаги адекватно. След това я пусни на улицата като празен бял лист – все още ненаписано писмо – в плик. Нека тръгне тихо по тротоарите, да поставя внимателно една стъпка пред друга, да преминава послушно на пешеходните пътеки, да се усмихва на всички и на всичко и поне за час да обича всички и всичко, както обучен кон приема с благодарност всяка бучка захар. (Накрая, след като многократно се е отклонявала от правия път, ще оживее.)
Това е едно пътуване без цел. (Точно като този текст. Няма история, няма лица, няма умозаключения. Само един едва доловим вой, комуто е писано да си остане завоалиран.) Пътища, улици, спирки, предмети… Черти на лицето, които се топят като лавина под остри слънчеви лъчи, лакирани усмивки, лъжи… Нима всеки е доволен от себе си? От света? Доволен ли е наистина от този свят, коленичил пред тиранията? Може би това е, което наричат привързаност към живота, а може би е просто навик или рефлекс.
Пътища, улици, следи, които водят отсам човешките лица… Това определено е пътуване без цел. Защото ако набележиш цел, виждаш единствено нея и всъщност изпускаш всичко: хилядолетните корени, камъните, които светят като злато, плачещите скали, жилите, коридорите, тъмнината, неразбираемите й писъци… А може истинската ти история да е написана върху камъка, на който си се препънала. Редно е да се наведеш и да го огледаш – така, както гледаш в огледало. Само така можеш да започнеш собственото си пътуване по големите пътища на света. По безплодни и безлюдни чужди земи, по земи, които принадлежат винаги на други… Не можеш да се врежеш в истината като изстреляна от лък стрела, трябва да рискуваш да се разклониш, да се раздробиш, да се разпръснеш, да се просмучеш през всяка пукнатина.
Ако не рискува да бъде застрелян, никой не може да избяга. Ала кой би могъл да познава времето по-добре от един осъден?
Криеница
Едно. Обръщам се към стената и стоя, без да мърдам. Силно стискам очи. Ще броя на висок глас до десет. Това е игра! Никой няма да ми каже кога да си отворя очите… Когато кажа десет, всички ще са се скрили някъде.
Две. Но аз се страхувам от тъмното. И от самотата…
Три. Шум от бързо отдалечаващи се стъпки. Безкрайната студенина на стената. Не мога нито да гледам, нито да не гледам. Един скришен поглед вляво и вдясно от мен с крайчеца на окото, светът сякаш все бяга от мен. Като че ли някой стои зад мен и ако забележи, че отварям очи, ще ги закрие с огромни студени ръце и ще ме принуди да заспя.
Четири. Не съм родена в този град. Но тук е моята страна, страната на децата, заобиколена от стръмнини. Тук няма пътища, има улици. Тук са мама, татко, братята ми, както и едно сливово дърво и една котка. И червената ми рокля…
Пет. За стените ми разказа майка ми. Казват, че приличам повече на мама, отколкото на татко. Хората идвали пред стените, за да плачат.
Шест. Но стената ме пита: До колко знаеш да броиш?
Седем. Червеното вече не е същото червено, не е момичешко червено. Цвят на кръв, цвят на срам, цвят на плесница, много мръсен.
Осем. Всичко става бързо. Докато отвориш и затвориш очи, все в онова полусънно състояние, и що да видиш – раните по коленете ти заздравели, и що да видиш – родили ти се деца. Колкото аз съм различна от майка си, толкова и те от мен. Стръмнините първо се скъсяват, после пак се удължават. Забравяш дори червеното. Сякаш постоянно плачеш, броиш, чакаш пред една стена и докато чакаш, животът се отдалечава.
Девет. Когато кажа десет, всички ще са си тръгнали.
Десет.
Фуга за лява и дясна ръка
Тези два текста, вписани един в друг, могат да бъдат прочетени и като фуга, и като двугласен монолог. Но (според мен) определено не диалог.
Дясна ръка: Ръката, която прогласява светостта на ангелите. Разум, светлина, хумор, сила, равновесие…
Лява ръка: Ръката, в която се крие дяволът. Тъмнина, сънища, тайни… (Според повечето мистични учения дясното е „мъжът”, а лявото – „жената”; дясната и лявата ръка никога не се здрависват.)
Дясна ръка: Ръцете подражават на Бог: създават, придават форма, трансформират, палят и съдят. Според мистиците да подражаваш на Бог е пътят да постигнеш Неговото знание. Непоклатима и общовалидна е констатацията, че онова, което прави от човека човек, е способността му да използва ръцете. Макар че кога ли човек се е задоволявал само с това, да бъде човек?
Лява ръка: Бяха ми разбили челюстта. Исках да изкрещя. Но невидими пръсти сграбчиха езика ми и го набодоха на зъбите. Метални пръсти, парещи като въглени… Не можех да издам и звук, думите се съсирваха в устата ми и се пръскаха във вид на кабарчета. От ноздрите си бълвах пепел като агонизираща ламя. Опипах челюстта си. Кръв! От кипящото течение на кръвта се издигна писък. Да можех да ревна!
Дясна ръка: Когато ръцете осъзнаха силата си, първото действие, което извършиха, бе самоосвещаване. Така се научиха на двуличие. На това, да имат хиляда и едно лица… Вече можеха да се справят с всичко. Предрешваха се, изпълняваха всички решения и поемаха всички роли. Идеше им отръки. Будни, бързи, въздействащи, любопитни, коварни, преобразяващи, магьоснически… Пърхащи постоянно като крилца… Протягаха се, сграбчваха, опипваха, плячкосваха. Караха онова, което докоснат, да настръхне, а когото убиваха, го освещаваха.
Лява ръка: Протегнах ръка напред, беше някакво инстинктивно движение, може би неосъзнат вик за помощ. Може би бях решила, че без подкрепа няма да мога да остана на крака. Докоснах стената, не, не беше стена, беше препятствие, което се изпречваше на неописуемия ми път – една затворена врата. Отделих ръка от челюстта си, докоснах вратата. За да я отворя ли? Вероятно. Върху блестящата гладка повърхност се появиха отпечатъци от пет окървавени пръста. Като гръм от ясно небе.
Върху замръзналата повърхност се бе образувал човешки силует – грубо очертана скица, нахвърляна случайно, на парчета, на петна… Видях разбитото си лице, което се бе скрило, уплашено от светлината, безкрайно голямата рана върху челюстта ми, очите ми, които тихо се давеха в себе си. Сякаш бях призрак, който в света на полутъмните истини се опитваше да намери тяло, в което да се въплъти. Но както сочеха и кървавите следи, имах само една ръка. Кръвта ме правеше истинска, конкретна, безупречна на вид, безмилостно истинска.
След това ръцете на живота ме блъснаха още веднъж и се намерих по лице на земята.
Дясна ръка: Ръцете винаги са голи, дори когато се давят в сатен, коприна и бижута, те са безнадеждно голи и безсрамно изложени на показ. Научават се да се прикриват, да потъват в забрава, да се маскират. Живеят под тъничка полупрозрачна мрежа. Тежък е товарът върху плещите им. Носят света – лесно ли е да се правиш на богоравен. Въоръжени са с висшите идеали на човечеството, окичени с почетни знаци и медали, но всъщност всичко това е с цел да се укрие фактът, че са просяци.
Лява ръка: С изключение на една тъничка ивица светлина, процеждаща се изпод вратата, вътре беше тъмно. Сребриста граница между мен и външния свят бяха пръснатите по пода звездни прашинки… Бях се проснала върху бетона и мръзнех, сякаш белите ми дробове бяха пълни с ледени кубчета. Лежах неподвижна. Точно между живота и смъртта, изпълнена с дива омраза и към двете.
Изправи се, си рекох, застани права, вземи се в ръце. Длъжна си да потърсиш потъналата в мрак половина на битието си. Много бавно, стъпка по стъпка, педя по педя – назад. Кървавите отпечатъци от пръсти по вратата – пет малки гари за поемане на път.
Трябва да пренапишеш изречение по изречение книгата, от която си изгонена.
Дясна ръка: Онова, което прави от ръката ръка, е палецът, който й придава свойството да „хваща”. Безценно мъниче-мъдрец. Отличава се от четирите пръста, които действат винаги едновременно и в синхрон като слепи коне, впрегнати в карета. И заплаща цената за това с грозота и заточение. Но да не забравяме, че притежава и привилегията да може да докосва всички останали пръсти. Ръка, която държи себе си – захапала опашката си змия, самоопознаващ се разум…
Ако в космическото дърво на кабалата палецът е „мъдростта”, показалецът е „отсъждането”. Той е, който показва, указва, обвинява. С едно единствено движение може да накара планините да се отместят. Например с лека чупка ти нарежда „ЕЛА!”, казва „ТИ!” или „АЗ!”.
Той е пръстът, който натиска спусъка.
Издълженият среден пръст с глава, брулена от тополови ветрове – хулиганът на семейството, малоумният съучастник на показалеца. (За разлика от тях при замахване с юмрук или поздрав с пляскане на ръцете палецът засрамен се скрива.)
Да слезем към корените на дървото – „господството”. Безименният пръст, който не умее да е еластичен, нито може да се извива, а се движи трудно като полупарализиран болен. За да обикне оковите си, са ги украсили с бижута. На кутрето, беззащитно, безвредно, гладно и сиротно като врабче, на пръста, който проплаква с думите „А на мен?”, връчвам последното кълбо на свещеното дърво, т.е. корените му и най-високия му плод – „скромността”.
Лява ръка: Призрачни пръсти галят косите ми, в лицето ми – едно топло нежно дихание, змийски език, който ближе раните ми… Със седемсвещни свещници в ръка са се наредили край мен; във всяка свещ блести малка звезда. Говорят си с мен, шепнат името ми. И преди са идвали, бяха дошли даже там, докато аз надавах ужасяващи писъци, и държаха ръката ми. Посипваха ме със звезден прах.
Дясна ръка: За невидимия подпис на съдбата казваме „Тъй било писано”, а за да го прочетем, се вглеждаме в шепите си. Книгата на бъдещето е самата ръка. Тя е умел скулптор, който размахва чука в зависимост от структурата на камъка и докато оформя света, разкрива естествения му блясък.
Лява ръка: Вглеждам се в чертите си, които длетото на живота е изваяло безжалостно – приличат на набраздени следи от вълни върху чакъла. Макар да изглеждат широки и удобни да се върви по тях, никоя от тях не води наникъде. Главни пътища, разклони, кръстопътища, тесни стълби, тайни проходи, реки, мостове, коридори… И винаги една врата. Която крие най-последните, най-истински тайни…
Да можех да науча буквите отново, от Я до А, да изтъка миналото нишка по нишка назад, да проследя отпечатък по отпечатък следите от пръстите на болките. Да предприема пътешествие по линиите на дланта си към деня на моето рождение, да опитам смело нови маршрути и курсове, да бъда отново малко момиче, което държи писалката неумело и пише името си за пръв път… Винаги една заключена врата.
Езикът ми е целият в прах, млъквам.
Дясна ръка: Тялото е вещ на ръката, нейна любима играчка, нейна мека, изпълнена с признателност одалиска. Възможно ли е едно от значенията на думата „ръка” – „чужденец”* да е показателно за прекъсната връзка между ръката и тялото?
Лява ръка: Говориш само за да чуваш собствения си глас. Прекалено горда си, за да изкрещиш. Гледаш към светналото лице на света, към бъдещето… Това лице е за теб! На мен се падат тъмнината, дупките, прахолякът в килията.
И все пак аз никога не съм убивала. Нито пък съм освещавала… Само веднъж. Пожелах да грабна бръснарското ножче, за да прережа вената, която те подхранва. Беше само едно желание, едно скрито желание. А единствената истина, която ти забеляза, е кървавата следа, оставена от мен върху стената.
Разговорът на отшелника с душата му – ІІ
Аз ли? Добре съм. Нещата са наред. Всичко върви добре, всичко върви… А-а… само дето си порязах пръста. Как се казваше оня град, нали се сещаш, оня със суперлуксозната хотелска стая, бях ти споменала, американски бар, черни кресла, микровълнова фурна, чаши с шампанско, за там ти говоря… Тези, споменатите чаши и други такива успяват да заместят много неща, много липси… Та там, в онази стая, обикалях чак до сутринта като тигрица в клетка ту нагоре, ту надолу, от едната до другата стена… Цялата стая потъна в кръв.
Добре съм, добре… Все вървя като всички. Всеки е тръгнал по своя път и върви ли върви. Та и аз съм ту тук, ту там – както дойде, точно по средата, върху обръча… Вечно закъсняваща, вечно наранена, все куцам и се препъвам. Знаеш историята за стадото и вълка, един философ е казал, че всичко тече, че всичко се променя. Прав е, разбира се, постоянно умират хора. Добре върви. Все по-надълбоко, може би и това е метафора, досещаш се, че става дума за пътуване – когато човек загуби способността си да се ориентира, не може да разбере нагоре ли се движи или надолу, а си мисли, че щом му е така леко, е полетял нагоре. Но ето на, повърхността е много хлъзгава, дори и да забиеш нокти, пак се хлъзгаш. Така – със забити нокти… Ето такова нещо е животът.
Добре върви. Наистина. Всичко е потънало в зеленина. Главата ми клюма, вече спя; отново клюма – събуждам се; все още всичко е зелено, как се наричаха тези дървета, много са красиви. Равни равнодушни земи, прекрасни като многократно разглеждани картини. От десет дни насам вали дъжд, всички тези води и това изобилие е все в името на световната зеленина, очите на небето са безкрайни, сиви и все затворени, а какво толкова има за плачене? Светът просто се обновява.
Аз ли? Май не успях точно да обясня. Понякога на човек не му достигат сили да състави изречение, тия думи са като капки кръв, една след друга капещи от рана. Които замърсяват листа… Но ето, че този живот, този живот, който, както и да се мъчиш, не можеш да опишеш, отминава, ту се смее, ту плаче – според случая, блъска се ту в едната, ту в другата стена… Когато всичко отмине безвъзвратно, точно тогава… Но както и да е. Да, мъничко съм напрегната. Сигурно е от безсънието… Бели нощи. Лягаш на леглото, навсякъде е светло, неизчерпаема студена северна светлина, събуждаш се – пак светло… А са минали едва два часа. След това започваш да се въртиш ту към едната, ту към другата стена… Все още е нощ, все още е нощ. Казват ти, че колкото е бяла, толкова е и къса, и ти им вярваш, мислиш си, че можеш да я преживееш и будна, и наистина, сред толкова светлина я преживяваш, като оставаш постоянно в тъмната страна на нощта… Но нали всеки следващ ден е нов? Затова всяка сутрин съм тъй неопитна. Не знам що за привичка е тази, но всяка сутрин стоя пред огледалото. Може би защото не мога точно да разбера дали съм там или ме няма… Лицето ми е като листа – изцапано… Нали разбираш, нощите, дори и най-белите, са много дълги. След това започвам да търся. Пакетчета чай, препълнени пепелници, торби, чанти, карти… Понякога нощем слизам до фоайетата на хотелите, за да търся онова, което другите са употребили и изхвърлили – всички незадържани маски, маските, които от прекалено износване да заприличали на оригиналите си… Трябва да изпреваря жените, които идват през нощта, знаеш ги – облечените в бяло чистачки, лицата им са като хотелски стаи, които са почистили след гостите. След това намирам личната си карта и я прикрепям за яката си, не знам що за самонадеяност е това, кой знае – може би личните карти са ценни с това, че биват търсени и намирани; след това започвам да събирам дрехи, четки за зъби, чехли, петна, разни думи, оглеждам стаята си за последно – една бяла килия, която така или иначе ще нося винаги в себе си; искам да видя дали не съм забравила нещо, нещо незаменимо, останало е само лицето ми, което ме гледа от огледалото като стена, като бяла нощ, и казва: „Няма такова нещо.” Няма такова нещо, всичко отминава, всичко се подновява.
Аз ли? Добре съм. Наистина… Абе, сещаш се, останали са само кървавите отпечатъци.
Смъртта, която срещам днес,
е като речното корито,
като завръщането на мъжа от бойната галера към дома.
Смъртта, която срещам днес,
е като дом, за който някой след години пленничество
дълго е бленувал.
Превод: Азиз Таш
* – Откъсът е от книгата „В безмълвието на живота“ (поетическа проза), която ще бъде публикувана от издателство „Парадокс“.
