Макс се роди и веднага изплака. Не зачака да му се случи нещо лошо, а просто изрева на минутата в която се изсипа на белия свят. Баща му беше твърде щастлив, иначе вероятно щеше да поклати глава поучително и да отбележи, че такива неща просто не са необходими и са си чиста проба позьорство. Той обожаваше да нарича хората позьори, макар че не беше много сигурен какво точно ще рече това. Тогава баща му реши, че детето просто малко нескопосано се опитва да привлече вниманието върху себе си и толкова му се разсърди, че не му проговори докато Макс не навърши четиринайсет години и не му се извини лично. Макс казал, че съжалява. Излъгал, разбира се. „Извинете” изрекъл за първи път, когато станал на 46 г. Казал го на едно дърво, когато видял от клоните му да се отронва лист. Била късна есен и дървото било почти оголяло. Малко преди да каже „Извинете”, Макс бил кихнал. После малко се смутил, защото думичката му звучала метално някак си и не била нищо особено. Язък.
     По-късно, някои щяха да кажат, че Макс е изревал така, просто защото го е можел. Както повечето бебета, които откриват, че това е основното нещо, което могат. Самият Макс би казал, че е защото непосредствено след излизането си, малко несъзнателно, но съвсем несъмнено го е обзело чувство на яд от това, че е гол. На всичкото отгоре внезапно се е усетил твърде хлъзгав и това вече преляло чашата. След като благородно го изкъпали и метнали нещо отгоре за да прикрият голотата му, той се успокоил. Тогава започнал да наблюдава. Този момент е нещо сравнимо с Великото сътворение, например. Само дето, наблюдението дало начало на Великото намиране на грешки в почти всяко нещо съставляващо Творението.
Истината е, че моментът с осъзнаването на голотата в известен смисъл превключил нещо в главата на Макс и до края на живота си, при вида на ябълка в нечия длан, на пазара или в купа с плодове, той никога не можел да се сдържи да си представи всички наоколо голи. Това го карало да избухва в неконтролируем смях. След години на наблюдение, той така и не успял да се съсредоточи достатъчно, че да открие какво точно е сгрешеното при ябълката и при голото тяло. Само му изглеждали странно, разните хора със смешни шапки, които периодично се събирали да ги рисуват.
     През целия си живот Макс си мечтаел да удари един бой на доктора, който го изродил, за това, че го пернал по гърба и го накарал да се разплаче. Той знаел, че така е поел първата си глътка въздух и това просто му показвало, че гадният доктор го е пернал съвсем нарочно. Няколко години по-късно, Макс преследвал котката на доктора по една странична уличка, но за щастие горкото животно се измъкнало само с уплах и без други сериозни травми.
     След като преследвал котката на доктора, а пък тя взела, че се измъкнала, Макс се прибрал и цяла вечер наблюдавал през прозореца. Опитвал се да прогони чувството, че нещо все пак ще се случи. Предполагал, че усещането го мъчи само защото котката се е спотаила някъде и съвсем скоро ще се появи, а той ще успее да я хване. Чакал цяла вечер, но котката не се появила.
     На другата сутрин (точно 39 години и 18 секунди преди да каже „Извинете” на отронилия се лист), Макс излязъл от къщи за училище. Минал през пазара, където си купил ябълка с тайната надежда този път да успее да я изяде цялата. После се насочил към кръстовището. На улицата имало много хора, защото били блъснали някакъв човек на пешеходната пътека. Макс тъкмо се опитал да пресече, когато пътя му бил запречен от едра лелка в лятна рокля на оранжеви цветя, с носна кърпичка в едната ръка и пазарска чанта в другата. Макс се загледал в разплаканото ѝ лице и установил, че гримът ѝ се е разтекъл и една синя веничка плашливо потрепва под лявото ѝ око. Тогава си казал, че скритите неща винаги излизат наяве. Това се потвърдило когато след 6 години и половина, случайно разбрал че на пешеходната пътека в оня ден е бил блъснат именно доктора, който го изродил. Така ставало все по-трудно да му го върне за перването.
Лелката не спирала да повтаря колко ужасно и неочаквано е станало всичко и как бързо се е случил инцидента. Макс стиснал ръката ѝ, загледал се във веничката и рекъл; „А умирането винаги си е бързо”. После отъркал ябълката в блузата си и понечил да отхапе,обаче пак му станало страшно смешно.
      От прозореца на третия етаж на кооперацията отсреща, където бил дома на доктора, една сиво-черна котка проследява катастрофата, а след нея и събирането на тълпата. Тя наблюдава и как насред суматохата, едно хлапе със сива раница и нахапана ябълка в едната ръка, се скрива зад ъгъла опитвайки се да заглуши напушващия го бурен смях.
     Малко след полунощ, когато улицата е тиха и колите минават съвсем нарядко, котката пресича алеята и се доближава до кървавото петно на пътя. Помирисва го. После започва да го ближе.
     След смъртта на Макс близките му казваха, че ужасно много обичал живота, умрял с отворени очи и дори се усмихвал. Някъде от отвъдното Макс се спукваше от смях на това. Не го беше грижа за живота! Жена си отдавна не обичаше, а сина си намираше за голям загубеняк. Истината беше, че съвсем не му се оставаше, но просто не му се искаше да спре да наблюдава. Само това не му омръзна за 73 години. Освен това, все се надяваше че някой ден ще успее да изяде цяла ябълка, без да изпадне в неистов смях. Всъщност той съвсем ясно си представяше Рая, и в него просто си седеше провесил крака през ръба на небето, пръстите му се проветряваха от вятъра и гризеше ябълка след ябълка, докато наблюдаваше наоколо.
     Сега Макс просто се роди и изплака. Направи го за да заблуди всички колко обикновен е всъщност. След навършването на 3 години, той никога повече не се разплака, защото вече се беше сдобил с вътрешното убеждение, че това е загуба на време. Освен това, е…беше си някак позьорска тая работа с раждането.*

* – Текстът е публикуван в брой „Лято’08“ на „Тримесечника за литература „Глоси“.