„…а сетне радостно да си подсвирна,
по камъни и пръст поел
с единствен дълг – да съществувам,
с единствено семейство – пътят.“
Пабло Неруда
Сцена първа. Декадансът е мъртъв.
Седях по турски (защото не мога да правя лотос) на пода и прелиствах произволни книжки, докато Вальо и Ицо местеха Библиите в раздела за научна фантастика.
Таня дойде до мен и попита:
– Сигурен ли си, че е редно да седиш така?
Използва точно тази дума – редно.
Вдигнах глава и ѝ се усмихнах:
– Досега не са ме гонили. От тази книжарница.
Четях стихосбирката на някаква нова поетеса. Пълна простотия – липса на пунктуация и озобилие на цинизми с нищо зад тях. Поредната шматка, която иска да бъде втората Багряна – стихийна и революционна и плитка като локва: ръката под полата докато хвърчиме със колата… А на мен ми се додрайфа и прибрах книжката откъдето я бял взел – ъгъла на най-долния рафт на раздел Съвременна българска литература – щеше да е хубаво да си остане там.
После се прибирах към къщи, маршрутката се носеше по хубавия, огрян от слънцето път и полето беше от двете ни страни, огромно и зелено, а замъкът при Равадиново още беше в строеж, ченгетата висяха на бензиностанцията на Златна Рибка, вътре в маршрутката беше горещо и пълно с хора, всеки различен, всеки еднакъв, сто процента повечето работеха и щяха да работят цял живот като волове, за да пукнат накрая като червей под ботуша на действителността, но с ясна представа за какво точно става въпрос.
Седях до прозореца от лявата страна, седалките зад шофьора (винаги сядам там), гледах асфалта и си мислех за този следобед, който мина. Прекарахме си много добре. Винаги си прекарвахме много добре.
Напоследък се радвах истински, че имам приятели, с които всъщност можем да правим нещо заедно. Просто трябваше да се намирам постоянно в движение, да върша разни работи, съзнанието ми да бъде заето с тук и сега и момента, който си отива, иначе бавно потъвах в ямата на собствените си мисли. Откачах. Не че се плашех, преди много време се бях примирил, че рано или късно това ще се случи. Този факт не правеше усещането по-малко гадно, но колко грубо, дори не ти се представих, Дамян, все тая, и на мен, очи сини, метър и осемдесет, коса права, нос сплескан, години осемнадесет, занимание: нещастен фотограф.
Сцена втора. Буря и сън и любов и насинени кокалчета.
Стаята ми е клише, обаче ми харесва. Всъщност, като се замисля, е доста безлична и дори не е моя целогодишно, но това е малка и незначителна подробност, понеже това е личния ми творчески ад. Мястото, където лежа двадесет минути след полунощ, гледам белия скосен таван, навън е абсолютен мрак, като изключим огромния червен неонов надпис РЕСТОРАН И СЕМЕЕЙ ХОТЕЛ РАЙ на стотина метра срещу прозореца ми, загасил съм лампите и май чувствам същото, което са чувствали всички известни и не толкова творци, сами, гладни, захвърлени насред изперкалия океан на живота, нещо им липсва, нещо винаги липсва на такива хора, любов, приятелство, разбиране, увереност в собственото Аз, сигурно затова всички ми се смееха, когато във втори клас бях решил да ставам писател, защото писателите изглеждат толкова жалки отстрани, че всеки нормален човек би предпочел да е гробар, или сервитьор, или дори лекар, но нещата не са съвсем същите, защото да, стаята е един вид хотелска, но всъщност съм си вкъщи, наш’те държат малко семейно хотелче с двадесет и пет легла, а след три-четири седмици вече ще съм камериерка и момче за всичко и онзи тъпак на хазяите, който надува Zeppelin в десет сутринта, а в тази стая една непозната двойка ще се чука, докато чаканите цяла година десет дни отпуска си отиват бързо и без нито едно събитие, което си заслужава да бъде отбелязано…
…червеният Кадилак препуска през пустинята, а Ловеца не дава да ни хванат, и всичко е размазано, и кактусът работи, да, определено, всичко се издължава, въздушната струя ни засмуква, коси, развети от вятъра и никаква болка в сърцето, Ловеца се обръща и ми вика:
– Да знаеш, разбирам го, абсолютно напълно тотално го разбирам него, дъртия пияница, да, знаел е какво говори, няма нищо по-лошо от това да не можеш да откачиш напълно, гадно е да си малко откачен, защото онова вирусче, дето ти го лепва обществото още при раждането, добре ще е да впрегнем усилията си в откриване на ваксина, да, ще се удавим в кинти, щото никой няма да иска да живее с човешкия вирус, здравия разум, успех, слава, положение, уважение, мисли за бъдещето и не мисли за себе си, спаси си душата, щом можем да го лекуваме, следиш ми мисълта, нали, няма нищо по-гадно от това да искаш да избиеш всички около теб, а да можеш само да си насиниш кокалчетата в стената, не, братле, това не се взима така, дай да ти покажа, шибани прилепи, дневни, черни влечугоподобни, не ти ли приличат на гущери или змии или змио-гущери, няма да спра,
радвам се, че се нави да дойдеш,
гледай ги как налитат, гледат да те докопат, кръвопийците, ама няма да им се дадем, само да не гръмне,
радвам се,
резервоарът от тая жега, еба ти пустинята, следиш ли ми мисълта, казах ти, че тая кола може да вдигне сто и деветдесет…
БУМ
Бурята ме събуди. Бях потен и сърцето ми туп-ту-тупаше. Голяма буря – гръмотевици и много вода, падаща от небето. Времето се побърква. Но беше красиво. И се радвах, че сънят свърши. Станах, отидох в банята без да пускам лампите, и пих вода от чешмата. После отидох до прозореца и опрях чело на стъклото. Още дишах тежко. Разбирах много добре сънищата си, но и това не помагаше особено. Страх и омраза в Лас Вегас лежеше отворена на земята до леглото ми. Онзи ден за първи път от много време насам изпитах желание да разбия нечия физиономия. Но не го направих. Не че съжалявам, но в крайна сметка нямаше пречистващ гняв, нямаше как да се почувствам едно със вселената. Още по-малко пък ми беше до френски екзистенциализъм. Само да не ги бях видял. Ръка за ръка. Усмихнати. Дори ме прегърна. Стара история. Забрави я. Така е най-добре. Кого се опитвах да заблудя?
Забих един на стената. Изпсувах тихо. Парещата болка се изкачи почти до рамото ми. Съвсем скоро щях да си счупя нещо.
Нова гръмотевица. Тази беше силна, ама много. За момент бяло-синята светлина озари покривите.
Завлякох се в леглото и си наложих да заспя.
Сцена трета. Не ти трябва да знаеш.
На другия ден грееше слънце. Ако по-късно излезеха малко облаци, щях да ида да поснимам в гората. Щях да се изкалям като прасе, но нямаше значение. Важен беше ароматът на мокра пръст и трева и изгледът от онова мое най-любимо място във вселената.
Най-хубавото време за фотография е рано сутрин, точно след изгрев, или привечер. Винаги ми е било трудно да ставам рано, затова и вариантът за сутринта отпада автоматично. Към шест взех апарата и статива, обух си масивните и отвратително здрави Булдозери и излязох.
Докато си връзвах връзките без да искам чух какво си говори майка ми с баба Калина, която живее през три къщи:
– Дамянчо тука ли си е? – попита бабата.
– Тука е, къде да е – отговори мама.
– Ама хвана ли се на някаква работа?
– Работа… – проточи майка. – Още не е. Ама тая година смятам да не взимам камериерка, за к’о да взимам? И на магазина ще има работа.
– Така, така, нека да ви помага на вас, да си почине малко, пък и вие да…
Не мога да понасям да слушам как се говори за мен.
Отворих вратата и изхвърчах навън.
– Как си, Дамянчо? – попита бабата.
– Добре, мерси – усмихнах се аз и се обърнах към майка – отивам да снимам.
– Добре.
Оставих ги облегнати на оградата, да говорят и мислят и т.н.
Исках да ида на едно място на около четири-пет километра от У., навътре към планината. Излязох от града, подминах отбивката за Бургас и продължих към сметището и това, което местните наричат „животните” – градинки, кокошарници и обори, останали още от времето, когато за шестнадесет стотинки е можело да си купиш баничка с боза. Селскостопанска зона, или някаква подобна простотия, така го бях видял на някаква карта. Извън туристическия сезон тук има повече хора, отколкото по улиците на самия У. Постоянно бръмкат дядовци с моторчета, разни коли и камиони. Отвсякъде те лаят кучета и мирише на тор.
Подминах сметището – модерна работа, предната година имаше официално откриване на съоръженията за балиране, бла-бла, май така и не са ги пуснали още, и излязох на черния път, който, ако следвах известно време, щеше да ме изведе до едно мъртво селце в Странджа. Днес нямах намерение да стигам дотам.
Тук-там имаше облаци и това беше хубаво. Обичах да има облаци на снимките ми. Вече бях започнал да се потя. Красота. Поле и гора, още зелени, докъдето ти стига погледът. Единствените знаци за присъствието на хора – отъпкания, широк, кафяв и прашен път, който обаче се вписва някак си органично в цялата картина, електрическите стълбове и ловната хижа, кацнала на един хълм отпред. Вдясно е дъбовата гора, в която се изгубих, когато бях на шест – точно два дни преди да започна първи клас. За десет минути, докато баща ми ме намери, плаках толкова, че на първия учебен ден още ме болеше гърлото.
Можех да мина напряко през нея. Знаех пътеката и щеше да ми спести малко ходене. Напоследък и без това не бях във форма.
Обаче видях дървото. Точно в противоположната посока, на около петдесет метра навътре в полето, на самия връх на възвишението, самотен бряст. Или ясен, или нещо подобно, признавам си, никакъв ме няма с имената. От страшно много време исках да го снимам, но все не се получаваше – батериите на апарата ще сдадат багажа точно тогава, или светлината ще е кофти, или просто ще ме домързи. Тръгнах натам.
Тъкмо разпъвах статива, когато чух нечий глас зад мен:
– Какво правиш?
Обърнах се. Три раздърпани циганчета с мръсни дрехи, най-голямото беше десет-единадесетгодишно, другото може би на около седем, най-малкото, което между другото си бъркаше в носа, едва ли имаше пет, стояха и ме гледаха.
– Ще снимам – отговорих.
– Какво ще снимаш? – говореше най-голямото.
Свих рамене:
– Дървото, поляната, всичко.
То се засмя:
– И какво ще им снимаш на дървото и поляната?
Братчетата, или приятелчетата му, също започнаха да се смеят. Усмихнах се и аз.
– Не знам. Красиви са.
– Аз се казвам Камен. – представи се момчето, което говореше.
– Дамян – казах аз.
Не знам защо, подадох му ръка. Той ме погледна учудено секунда-две, после я стисна.
– Ами ти? – обърнах се към другото циганче.
– Аз съм Ангел.
– А ти?
Третото дете си бъркаше в носа, гледаше ме и мълчеше. Беше застанало на една крачка зад другите.
– Той е Иван. Ама не говори много – обясни ми Камен.
– Аха – казах. – И какво правите тук бе, момчета?
Камен, очевидно водачът, продължи да говори:
– Пасем овцете – той посочи надолу към хълма, където беше стадото им.
– Ясно.
Хрумна ми идея.
– Искате ли да ви снимам?
– Нас?
– Ами да, вас.
И трите хлапета живнаха.
– Къде да застанем? – Камен едва ли не викаше.
Усмихнах се.
– Ей там, до дървото. Малко натам. – махнах наляво.
Извадих апарата от калъфа и го включих.
– Я сега, усмихнете се – щракнах ги няколко пъти. – Готово.
– Готово ли е?
– Готово е.
– Ама толкова бързо?
– Да. Искате ли да видите?
– Да.
Скупчиха се около мен. Наведох се, за да могат да видят по-добре малкия дисплей. И тримата си приличаха адски много. Кестеняви коси, почти черни очи, мургави, мръсни, различаваха се само на ръст. Камен, със синя тениска, се бе ухилил широко, беше изпъчил гърди и сигурно всичките зъби в устата му се виждаха. Ангел показваше мускули. Иван си бъркаше в носа. Поне се усмихваше.
– Е-е, много хубави са станали!
– Да – съгласих се аз.
– Мерси много.
– Моля.
– Ние, такова, трябва да слизаме при овцете. Ще дойдеш ли пак друг път?
Изкуших се. Както се бяха събрали един до друг, вдигнах апарата. Едновременно погледнаха към обектива. Този път, без предварителната подготовка, се получи много по-тъжна снимка.
– Сигурно.
– Чао.
– Чао.
Тримата заслизаха по хълма. Слънцето също слизаше. Към хоризонта или земята на сенките, където щеше цяла нощ да се бори с чудовищата, опитващи да унищожат света. Облаците започнаха да се струпват по-нагъсто. Довечера пак щеше да вали.
Казах си, че трябва да гледам залеза от моето място.
Вървях още известно време, стигнах възвишението, качих го, като междувременно наслоих около десет сантиметра кал по маратонките, и стигнах до малката скална тераса – беше суха, слънцето я бе пекло цял ден.
Седнах и се загледах. Пред мен беше Странджа и горите на Странджа и поляните на Странджа, върху някои падаше сянка, масивните облаци още не бяха стигнали над други, земята беше във всички оттенъци на зеленото, на някои места жълто, небето сиво и синьо, точно над върховете срещу мен алено-оранжево. Това трябва да е най-красивото нещо на света, помислих си.
Това ме накара да се сетя за Лили и ми стана малко гадно. Щеше да е хубаво, ако беше тук с мен, но я нямаше и най-сетне трябваше да си я избия от главата по някакъв начин. Подобни истории са прекалено банални за разказване, и в същото време толкова истински, че винаги скапват човек.
Не мисли, че ще тръгна да ти разправям сърцераздирателни любовни простотии. Не съм в настроение за това. Усещането за самота е и винаги ще си остане една от най-ужасните части от човешкия свят. Но има и по-лоши неща от това да си сам – казал го е един малко по-гениален от мен нещастник. Ситуацията беше една идея по-различна от обикновено, но истината е, че през месец бях в почти същото положение. И пак бях жив, и пак дишах, направих поне една истински хубава и истински истинска снимка през този ден, слънцето, дори скрито зад облаци, щеше да изгрее и утре. Надеждата умира последна, а най-хубавото е, че с нея умираме и ние.
Не мога да обясня тези си настроения. Сред най-големите депресии винаги се случва, поне за малко, да почувствам, че нещата не са такива, каквито са.
Стана ми едно такова леко. А облаците се сгъстяваха. Вече почти плътно покриваха небето.
Пред очите ми беше тя, беше и пейзажът, и двете бях гледал толкова пъти, че стига да можех, щях да ги нарисувам само по памет.
След три седмици щях да ходя в Каварна. И щеше да е страхотно.
Трябваше да се прибирам. Слязох и тръгнах пак по пътя. Приповдигнатото настроение нямаше да ме остави поне до утре. Исках да му се насладя. Засмях се на глас.
Минах покрай дървото и се сетих, че пак не го бях снимал. И от това ми стана смешно.
Задуха вятър. След малко щеше да се изсипе страхотен порой.
Трите циганчета вече прибираха стадото. Бяха на двеста метра пред мен и ми викаха и махаха.
И аз им извиках.
Минах покрай сметището. Пътят вече беше асфалтиран и от двете му страни имаше разни бараки, кочини, бунгала и каравани.
На една пишеше: Часна Сопственос НЕ ПРИБЛИЖАВАЙ.
Стоеше там от сто години. Никога не ми се беше струвала толкова забавна.
Чух бръмчене на двигател зад себе си. Старата Лада, сигурно я използваха само за да идват до животните, спря и шофьорът свали стъклото си. Беше около петдесет годишен, с пълно, зачервено лице и сиви мустаци.
– Накъде така бе, момче? – извика той.
Погледнах го, усмихнах му се и отговорих:
– Не знам.
Той се намръщи. Започна да вали. Нямаше значение.
