Ина Иванова: Оразмеряване на тишината

Публикувано от на април 17, 2010 в 7:30 am.

      Малката вече му натежаваше, коленцата ѝ се забиваха в стомаха му, пръстите го стискаха за врата, докато той крачеше по плажа, обкичен с хавлии, надуваем пояс, кофичките и лопатките ѝ. За пети път започваше деня си с този поход, дъщеря му отказваше да върви, мълчаливо се впиваше в раменете му и настояваше да бъде носена. Обичайната игра за четиригодишно дете и баща, откриващи в ходенето на море най-съмнителния вариант на думата “почивка”.
      След малко майка ѝ ще се присъедини към тях с чанта, прилежно издута от минерална вода, храна, дюшек и стиска нови, миришещи на мастило вестници. Тя е светла и с нежни лунички, затова предпочита да стои под чадъра и да чете. Да отпива сок. Да рови със седефените си пети пясъка. Това е нейният начин да си почива, нейният начин да избяга и единственото разточителство, което си позволява. Затова на плажа татко е главната детегледачка. Ритуалът се наложи някак от само себе си още в първия им ден в малкия курорт.
      А той още вижда огромните, учудени очи на малката, когато насреща ѝ меко проблесна морето. Тя се взря във вълните, лапна палец, както, когато беше бебе, после на лицето ѝ се разпростря най-колебливата, но широка усмивка, на която беше способна. Майка ѝ я хвана за ръчичката и я заведе точно до ръба, там, където вълните плавно облизваха пясъка. Може би е казала нещо, той не виждаше устните им, бяха с гръб към него. И уж беше привикнал с тези моменти, а се ядоса на глухотата си. Обичайната тишина на света изведнъж стана тясна и стегната.
      Както, когато не разбра, какво каза първото му момиче след първата целувка… така трепереше, че не успя да разчете движението на устните ѝ. И досега си измисля нейната репликата и собствените си отговори. С течение на годините стават все по-метафорични.
      Както в болницата, когато не чу, че угасва баща му, видя само правата линия на монитора, следящ сърцето му и сълзите на майка си. Тогава разбра, че дезинфектантите миришат на смърт.
      Както на собствената си сватба, когато не чу онова “Да”, познато му от филмите със субтитри. Нито своето – надяваше се, високо и ясно произнесено, нито нейното. Вгледа се в лицата на гостите си, усмихваха се, но той и досега не знае, дали добре е учленил съгласието си. Достатъчно високо или прекалено тихо? Пита много пъти след ритуала, с настойчивостта и придирчивостта на нервозна булка искаше да узнае, всичко мина ли добре… После забрави, защото животът заедно е по-важен от сватбеното “Да”.
      После така и не чу плача на бебето, макар да виждаше разтворената му беззъба паст. Впрочем, докато излизаха зъбките, жена му през смях и с недоспали очи каза, че е късметлия. Жестовете ѝ още не бяха прецизни, но той четеше думите по устните, докато пръстите ѝ усвояваха неговия език.
      Малката от своя страна проговори едновременно с ръце и устни. Той не знаеше, не би могъл да знае, че когато разговаряше с него, тя не издаваше глас. Учленяваше думичките, стиснала инстинктивно гласните си струни и подсилваше всичко с изразителни мимики и още несръчни пръстчета. Той четеше по дланите и очите ѝ един само техен, бебешки език за глухонеми.
      Сега я свали на пясъка и тя припна към водата. Разпростря хавлиите. Изчака да улови погледа ѝ и я повика с властна длан. Тя се поколеба, точно се беше заиграла, но дойде… Все още беше неговото малко момиченце. Един истински доволен татко, той се усмихна и намаза раменцата и голото ѝ тумбаче със слънцезащитен крем. Подаде ѝ розовата лопатка и най-голямата кофичка.
      – Искаш ли да си направим море? – ръката му описа плавен овал за “наше”, най-красивата дума, когато говориш с дъщеря си.
      Отидоха на мокрия пясък и започнаха да копаят. Малката ровеше съсредоточено, но безрезултатно. Той не бързаше, за да удължи играта. Клекнал до нея, на сантиметри от притихналото море, търпеливо отмахваше шепи пясък. Светът беше само студена, мокра земя и гладка вода, която се гали в ходилата ти. Светът беше само стрит камък и бавния сатен на вълните. Светът беше мимолетната следа от крачето на детето му – със заострена петичка и някак безпомощно разтворени пръстчета.
      Усещаше слънцето с изопнатата кожа на гърба си, солта в ъгъла на устните и бриза по страните. Копаеше с широки, сръчни движения. И знаеше, че точно сега изглежда като хилядите други бащи. Глухотата е доста дискретен недостатък.
      Понякога му се искаше да може да чуе – само за малко – тембъра, гласа на момиченцето си. Представяше си го яркорозов, като върховете на пръстите ѝ. Сега се чудеше, как ли звучи морето за нея и дълбаеше, и разширяваше дупката, забил крака в коприната на финия плаж.
      “Ще си направим наше море”, мислеше с онази безметежност, присъща на броени мигове по време на отпуск. “Ще е равно и тихо. Може да пуснем мидена черупка, но здрава, съвършена, с ненакърнен седеф. И водорасло. Може даже рибка, от почти прозрачните, които плуват по плиткото. Ще е най-безшумното море на света и дори другите няма да го чуват… ”
      Дъщеря му започна да носи вода с кофичките си. Водата попиваше в пясъчното дъно, а тя се усмихваше като на интересна игра.
      – Няма я – разпери ръчички накрая детето и го погледна с онази… сигурно… мъдрост, с която се приемат неизбежните неща. После изля нови две кофички. И той се включи в правенето на море, така че постепенно дупката започна да се пълни със солена вода. Жена му пристигна, добави още слънцезащитен крем по раменете им и легна под чадъра. Малката неуморно продължи да излива кофичките, сновейки с малките си крачета.
      Тогава с тила си усети наоколо някакво раздвижване, тишината се накъса от пръсти, сочещи нещо навътре в морето. Хората се усмихваха възбудено. Той се взря – зрението му беше остро и вярно, малка компенсация за липсващия по рождение слух. И, да!, там вляво проблесна оловносив гръб и нещо засия под повърхността на водата. Делфин! Делфини, коригира се бързо той.
      – Виж, ето там, рибка! – задъхано посочиха ръцете му, преди да вдигне дъщеря си на раменете. Високо, високо, толкова, че да види, как подскачат навътре в морето усмихнатите муцуни.
      Видя изненадата в очичките ѝ, радостната възбуда на малкото ѝ челце. Тя запляска, вкопчила лакти в слепите му очи. Свали я на нивото на лицето си и учлени с устни “делфин”, знаеше, че е бозайник, а също и как се произнася. В училище го научиха да говори, макар да не беше чувал дори собствения си глас.
      И тогава усети. Онзи трепет… звук… в дъното на диафрагмата си. Едновременно остър и мек, като слънчев лъч в началото на септември, като радостта в златистите очи на детето си. Навярно така звучеше смехът ѝ.
      Звукът плисна по тялото, погъделичка върховете на пръстите, накара косъмчетата по тила му на настръхнат и се сви до размерите на мравчица, прибирайки се в дълбините на корема му. Повибрира там още секунда – кратък и напрегнат като опъната тетива.
      Цветът на водата стана деликатен, почти розов от усмивката на дъщеря му. За миг, колкото да затвориш очи и да го видиш през миглите си. После всичко беше същото. Тя още пляскаше и се взираше в мястото, където преди малко играеха двата делфина.
      А в малкото, тихо, тяхно море на брега на голямото, проблясваше люспа слънце и отвисоко приличаше на усмихнат делфин.


Ина Иванова


Ина Иванова в „Кръстопът“.
Ина Иванова в DICTUM.

1 коментар за “Ина Иванова: Оразмеряване на тишината”