Пристанищата са най-мръсно доказателство
                                                за липса на море,
                                                когато теб те няма. (Иван Пейчев)
      Едно задавено „купувам я” се протегна край ухото ми и колебливо увисна там. Мъжът стоеше зад мене и чувах дъха му – някакъв хленч, хрип, който едва-едва се подава навън, а после се връща безсилен със следващото болезнено вдишване.
      – Караваджо ли? – попитах, а той се засмя, опитвайки се да потисне хриптенето.
      – Не, разбира се, Вашата. Тази Горгона принадлежи на света. Пък и предпочитам очакването.
      В тишината на „Уфици” думите му ме обърнаха и си го спомних.
      Беше идвал няколко пъти в малката галерия, където излагах картините си, и винаги спираше пред една от тях – „В очакване на Горгона”. Гледаше я от различен ъгъл, съсредоточен в усилието да разпознае нещо, после затваряше очи и оставаше дълго така, а аз приближавах тихичко зад гърба му и се боях да не падне. Приличаше на провалил се фокусник, който се мъчи да слепи влюбени парчета живот, нарязани погрешно в магически сандък. След това, разколебан от спомени, въздишаше и тръгваше. Не виждах кога си отваря очите, затова страхът ми дискретно го съпровождаше до вратата.
      Сега вървеше до мен из тесните улички и ми говореше как случайно забелязал рекламния афиш, българин бил и се зарадвал, че ще срещне сънародничка. Напуснал родината преди години – знаеш, този единствен шанс в живота, който… А тя не можела да го последва или не искала, от онези, независимите жени, дето си имат и свой живот и това те плаши повече, отколкото ги обичаш… та така. Отдавна можел да се върне в България, но не смеел, там оставил болката си и не искал да го връхлети отново.
      „Трябва да се върнеш – си мислех, – трябва, всяка болка заслужава да се изживее докрай и да си върви освободена. Инак, натъпкана в душата, в нова любов или просто в спасителен куфар, си чака своя момент – да се измъкне сама и да изсвисти край сърцето ти. А може би заедно с него.” Но това го знаех аз, той явно не.
      Не му го казах, само попитах защо точно тази картина иска да купи. Познал мястото, варненския бряг, камъка… Да не би и нея? Не, не бил сигурен. Но пристанището го стреснало. Така го виждал в сънищата си, сиво и несподелено, отразено във водата, сякаш изобщо няма море, само суха, остра тъга. Като очите ти, си помислих и го погледнах. И като нейните – бяла надежда, спотаена в сянката на черното.
      Стигнахме галерията. Той плати картината, опаковаха я и си тръгна. Празното петно на стената се вторачи в мене и ме върна в деня, когато я видях.
      Седеше на камъка, близо до буната, а недалеч свършваше пристанищният кей. Обикалях и разглеждах разсеяно, търсех онова преживяване, което щях да нарисувам. Не рисувах от натура, предпочитах първо да се гмурна, да се разтворя до празно, после да се отдръпна и когато повторно се изпълня с усещането, да го положа на листа. От месеци не бях рисувала, беше ми отчайващо равно, затова реших да не се насилвам повече, а да се доверя на морето.
      Разбрала бях, че най-сигурният начин да постигнеш нещо, е като се откажеш от него. Бялото и черното имат своя логика и са напразни човешките ни усилия да я разберем или променим. Можеш само да вярваш – черното е обещание за бяло, а всяко насилие над естествения ред води до размиване в сиво. И графичната яснота на рисунъка се разтича.
      Видях я отдалеч. Не личеше къде свършва камъкът, къде почва тя, неподвижна, втренчена в нещо свое. Следобедът поглъщаше светлината и в сянката на свитото ѝ тяло блесна самотно лице.
      Спрях до нея, седнах на пясъка – исках да знам какво гледа. Скулптор съм, каза, обичам камъните, когато съм близо до тях, споделят. Какво, попитах наивно. Каквото знаят, сви рамене тя, ето сега, виж пяната по вълните. Пристанището е създадено от мръсната пяна на измитите вълни. А после, чисти и хищни, се нахвърлят към брега и го отнасят със себе си. И когато, заситено, морето се върне обратно, между него и пристанището зейва болка. Като след удар в диафрагмата, когато въздухът се оттегля. Самотните пристанища стърчат обезморени, а камъните помнят и плачат.
      Зависи как гледаш, казах, за някои пристанището е надежда… Може би, прекъсна ме тя, ако се връщаш при някого. А за тебе, попитах. Аз не съм тръгвала, тръгна той и няма да се върне. Отдавна ли? Отдавна.
      Исках да ѝ кажа нещо мъдро, но в такива случаи всяка мъдрост звучи безразлично. Затова задавах глупави въпроси и усетих как ми се прииска да я нарисувам. Не обръщай гръб на морето, настигна ме гласът ѝ, без него няма и надморска височина… Но как се задържа море?       Как ли – погледни към влажния пясък. Там водата завинаги се разделя с медузите. Някой ден ще изхвърли Горгоната и ще си сменим местата с камъка.
      Докато мислех това, вратата на галерията се отвори.
– Забравихте нещо ли?
      – Ето, вземете – каза той и ми подаде плик, – дайте ѝ го, тъжно е да чака сама, ще я дочакаме заедно.
      Погледнах вътре – черно-бяла снимка: морето разбива вълните си в любовта на мъж и жена, обща сянка, разръфана тук-там от нечии стъпки, лежи на пясъка. Познах скулпторката и флорентинския си приятел по камъка и по…
      Измислям си, не стана така. Би било романтично, като в разказ с щастлив край, в който фокусникът симулира безпомощност, а после влюбените парчета отново се намират. Но никой не отвори вратата на галерията. Някъде някой прегръщаше напразни спомени, друг седеше на камък и плачеше.
      И нямаше море. Късно беше за бяло.






Валентина Плачкинова в „Кръстопът“.