Тя е гняв.
И също – смях.
А аз съм облаци, облаци, дъжд.
Ние споделяме фикцията,
че щастие съществува.
Все някъде,
по улиците, на прозореца
може да остане –
снизхоздителен гълъб,
решил да е нечия собственост.
Предполагам, че е отегчен –
от очакване,
чужди желания
и има завишени критерии за посещение.
Но важно е да дишаш
и да не му залагаш капани.
По време на вероятното му съществуване
тя пилее, пали думите като цигари,
които аз угасям.
Докато заспива,
чертая прозорци
и се разхождам по рамките им
като въжеиграч.
Потънали сме в очакване.
Чакаме онази трета, която
ще бъде щастлива.
Невена Борисова в „Кръстопът“