Нямам представа
защо всяка градска поезия
(urban poetry
трябва да кажеш)
ни представя
сгради и старци, просяци,
детски колички,
онези, които продават
или са вече продадени,
чатали, чинки и други
(сладкогласни и най-вече такива,
които са в клетка,
„ах, клетката, клетата
гледка“)…
Нямам представа.
Но се опитвам да си представя
едно стихотворение
за онези, които никой не вижда.
Ето го:
!
(а после се сещам,
че не съм оптимист,
хейтър съм –
трябва да кажеш –
и изтривам чертата, която
ме държи изправен.
Точката остава)
.